Глутница ангели

— И аз не съм съвсем сигурна — отвърна жената. Облегна се на стола, но продължи да ме гледа право в очите. — Засега.

— А Дазра знаеше ли?

— Не — каза Ума. Щом чу името му, жената се натъжи. — Вашият Дазра беше слуга. Макар че ще ми липсва много. Той ли ви доведе тук тази вечер?

— Да. Видях във вестника съобщението за смъртта му. Помислих си, че… — млъкнах аз насред изречението: не знаех какво да кажа.

— И какво си помислихте, господин Бърнс?

— Не знам. Почувствах се зле. Дори виновен. Но и аз не знам защо. Нямам никаква вина, че е мъртъв. Нали?

— Прозявката на пеленачето — отбеляза Ума.

— Моля?

— Стара индуска поговорка. И най-свирепата буря може да е породена от прозявката на пеленаче. Това означава, че и най-безобидните случки могат да доведат до ужасяващи последици.

— Пеперудата разперва криле в Токио — изпелтечих аз.

— Моля?

— Сигурна ли се, че това е древна индуска поговорка?

Ума сви съвсем лекичко рамене.

— И какво се е случило на Дазра? — настоях аз.

— Наистина ли искате да узнаете?

— Разбира се — отвърнах аз. — Точно затова съм дошъл при вас.

— Но нали ми казахте, и то недвусмислено, че само минавате по тези места. Че сте чужденец.

— Често говоря глупости — въздъхнах аз. — Рисковете на професията.

— Казахте също така, че сте се нагледали през този живот на — как ли се изразихте? — а, да, на чудесии.

— Обясних ви вече, рисковете на професията. А и чудесиите май ме застигат навсякъде, независимо дали го искам, или не. Но ви питам за сега и трябва да разбера. Какво се е случило? Какво, по дяволите, става тук?

Ума се позамисли, сетне ми кимна. А може би кимна на сервитьора, защото той стовари пред мен поредната бира и забърза нанякъде.

— Дазра беше убит от хората на Тулий.

— Тулий — повторих аз. Ума кимна. — Добре де, хванах се на въдицата: какво е Тулий?

— Краят на всички неща — обясни Ума. Сякаш не можех да се досетя и сам. Тя като че прочете мислите ми. — Поне те си мислят така.

— Кои те? Някаква военна организация ли? Бръснати глави? Неонацисти?

— Така вероятно ще ги опишат журналистите, ако изобщо си направят труда да отразяват такива неща. Но Тулий не се ограничава с това. Биха дали мило и драго да ги смятат — да ги дамгосват като бръснати глави или разпасани футболни запалянковци, а и наистина прибягват до услугите на подобна измет, когато се налага някой да свърши черната работа. Но самоцелното насилие е само средство за постигане на целта. По същността си Тулий е много по-опасен и страховит от хулиганите, с който се прикрива. Има дълга-предълга история.

— Каква история?

— Зависи в кого — или може би в какво — вярваш. В какво вярвате вие, господин Бърнс?

„Ха сега де — помислих си аз, — вече съм се возил на този асансьор!“

— Този въпрос не е от… хм, от любимите ми — казах.

— Сам по себе си, отговорът ви дава предостатъчно информация — отвърна Ума и се усмихна кисело.

— По една случайност проблемите на вярата са въпрос, с който вече съм се сблъсквал. Резултатите не бяха от най-приятните. Свързани са с чудесиите, за които вече стана дума.

— А мога ли да ви кажа в какво вярвам аз? — рече Ума и не изчака да й отговоря. — Вярвам, че не съществува такова нещо като „по една случайност“. Вярвам, че за всичко, което се случва, си има причина и е подчинено на някакъв общ план. Макар че тези планове са изключително сложни и на нас по принцип не ни е дадено да ги виждаме, камо ли да ги разбираме.

Поклатих глава.

— Какво говорите? Нима вярвате в нещо като предопределение? В това, че всичко е предначертано и свободна воля не съществува?

— Не бих го нарекла точно предопределение. Всички ние — за добро или лошо — сами си избираме пътя. Ала кармата — ако предпочитате, съдбата — предопределя рамките, в които се движим. Свободната воля съществува само дотолкова, доколкото има и безплатен обяд.

— Божичко, ако не сте омъжена, познавам един японец, по когото много ще си паднете. Да ви дам ли номера му?

— Хуморът понякога е много полезен, господин Бърнс. Виж, Тулий е лишен от всякакво чувство за хумор.

— Нацисти — казах, като се постарах да прозвучи така, все едно го казва Харисън Форд. — Мразя ги тези копелдаци.

— Но хуморът може да бъде и патерица, прикритие. От какво по-точно се страхувате?

— Чакайте да видим. От височина. От дълбочина. От това да съм сам. От това да съм с хора. Да пътувам със самолет. Да ходя пеш. От паяци. А, да, и от топла бира.

Ума ме изгледа.

— Добре, хайде без шеги. Въпреки че за бирата казах самата истина.

Погледът стана леден.

— Явно няма мърдане — изпелтечих аз. — Добре тогава. От какво ме е страх ли?

Докато мислех, се гледахме право в очите. Всъщност знаех отговора, но ми беше неудобно да говоря открито за това. Никога дотогава не го бях обсъждал с никого, освен с Роза, която бе изживяла същото като мен и ме разбираше така, както според мен не ме разбираше и не можеше да ме разбере никой друг. Но накрая се престраших, спомнил си какво съм видял току-що на неестествено тъмната лондонска улица.