Глутница ангели

— Рамзи още не си е изпил хапчето — поясни неговата господарка.

— Аха — отвърнах, сякаш съм я разбрал. — Айл ъф Догс?

— Моля?

— За Рамзи ви питам. На Айл ъф Догс ли го намерихте?

— Не бих казала.

— Пък аз си мислех, че се въдят само там — подметнах точно когато вратата се отвори на моя етаж.

Джун направи всичко възможно да не се разсмее. Рамзи изръмжа и започна да скимти.

Телевизионният приемник в стаята ми отново примигваше, за да ми извести, че имам съобщение, но аз просто взех, че го изключих.

— Сигурно е Мер — отбеляза някак гузно Джун.

— Майната му и на него, и на пикливите му тирантите. Ще пийнеш ли нещо?

Минибарчето бе заредено наново — едно от всекидневните чудеса на хотелския живот — и аз си извадих бира. Джун предпочете портокалов сок. Предложих й към сока една-две от красивите бутилчици „Абсолют“, но тя поклати глава. Изхлузих си обувките и се проснах на канапето. Джун се сгуши на един от големите фотьойли.

— Та както се случи? — попитах аз. — Как успя да се измъкнеш от онази блъсканица без една-едничка драскотина?

— И аз не знам. След като те изгубих от поглед, ме бутнаха, но успях криво-ляво да се закрепя на крака. Тикаха ме напред по улицата, докато стигнахме при полицаите, които отцепваха пресечките. Пуснаха неколцина от нас да минем през кордона. Опитах се да им обясня, че ти още си там, но никой не искаше да ме чуе. Боже, каква лудост!

— Не се изненадвам. Пак си извадила късмет, че изобщо си се измъкнала. Ченгетата оплескаха всичко. Не биваше да вкарват толкова бързо конна полиция. Видях как конете събарят и тъпчат хората.

— Бяха включили телевизора във фоайето. Съобщиха, че в блъсканицата са загинали двама души.

— Вярвам им. Чудя се как жертвите не са повече. Хванали ли са негодниците, които мятаха бомбички?

— Не знам. Не казаха нищо за това.

— Но ти ги видя, нали?

— Видях взривовете по улицата, но не видях откъде идват бомбите. Беше ме страх да погледна.

— Бяха по покривите — поясних аз. — Не проумявам как ченгетата не са ги надушили. Проклети нацистки копелдаци!

— Предупредих те, че не си съвсем наясно с положението тук, с политиката в Лондон, с Ийст Енд.

— Не те виня за нищо, Джун. Нали аз настоях да отидем, не помниш ли? Но не биваше да ти позволявам да идваш и ти. Какво си виновна ти, че са избухнали размирици?

— И въпреки това се чувствам виновна.

— В теб говори рекламният агент. Дяволчето с морави тиранти, което се е наместило върху рамото ти и ти нашепва горчиви глупости.

— А ти нямаш ли си такова дяволче? — попита Джун.

— Имам си, и още как! — засмях се аз. — Но моето носи колан и ми нашепва, че трябва да се сдобия с антураж.

— И защо не го правиш?

— Няма да се побере на задната седалка на поршето ми — усмихнах се отново.

Изправих се и си взех още една бира. Джун също поиска още портокалов сок, но този път пожела и водка към него.

— Да пием за дяволчетата, които познаваме! — вдигнах аз чашата за наздравица.

Джун направи същото.

Известно време седяхме, загледани в напитките. След кратки душевни терзания стигнах до извода, че не е зле да си взема и солети към бирата. Претърсих минибара и открих пликче с нещо, което, общо взето, приличаше на солети. Отворих го и пъхнах две в устата си. Още щом преглътнах, и миризмата ме удари.

— Какво е това! — ахнах с пълна уста.

Поднесох пликчето на Джун.

— Соленки — обясни ми тя.

Прочетох етикета върху пликчето: „Соленки“. Ама че работа!

— Виждам — рекох и преглътнах. Вкусът беше… неповторим. — Но какво всъщност е това. Не е солети.

Джун ме погледна подозрително. Грабна шепа от ужасните ситни тестени фигурки и ги лапна. Без дори да се смръщи.

— Не. Това са соленки. Това е… каквото е.

— А защо имат такъв вкус? — поинтересувах се аз и удавих въпросния вкус с остатъка от бирата.

— Защото са с мая — обясни ми жената.

Върху лицето й се изписа израз, какъвто според мен е имал и сър Исак Нютон, след като ябълката го е фраснала по главата.

— Аха. С мая значи…

— Да, ако си израснал с него, не ти прави впечатление. Както рибеното масло. Но според мен ти, Марти, не си готов за него. Няма ли да си видиш съобщенията?

Много плавен преход, няма що, помислих си аз, но схванах тънкия намек и зарязах темата. Хич и не исках да узнавам какво е това рибено масло. Дадох на Джун пакетчето със соленките и се запътих към телефона. Дори един разговор с рецепцията не можеше да остави в устата ми по-лош вкус.

За щастие всичко мина неочаквано лесно. Ставаше дума не за съобщение, а за факс, който съм бил получил. Пет минути по-късно пиколото почука на вратата и ми подаде голям кафяв плик.

Вътре имаше два листа хартия. Върху първия видях кратичко хладно писмо от Мер. То гласеше:

Приложеното ще се появи утре върху първа страница на пет от най-големите вестници. По-нататъшните усилия да организираме рекламна кампания на сериала се отлагат за неопределен срок от време.