Глутница ангели

Жълто-черните му зъби приличаха на банан, който е започнал да се скапва. Виж, миризмата, която ме лъхна от него, не бе така приятна, макар че едва доловимият аромат на марихуана попритъпи смрадта, която инак щеше да е непоносима. Извърнах се към Шобан, която хич и не криеше, че гледа да стои по-надалечко. По изражението й разбрах ако не друго, то поне че вече не съм най-несимпатичният й спътник.

— Това е Паху — представи го Ума.

Паху ми подаде ръка. Поех я, като внимавах да не дишам. Дланта му беше хлъзгава и грапава, докато се здрависвахме, имах чувството, че докосвам слузест шаран.

— Ще се качиш с него отзад — нареди ми Шобан и се подсмихна.

— Страхотно — въздъхнах аз.

Направих всичко възможно да не повърна, когато новият ми най-добър приятел се пресегна и ме прегърна.

10.

Възнамерявах да откажа най-категорично да се возя отзад в колата, да забия пети и ако се наложи, да не дишам, докато не посинея до кобалтово.

Шобан извади бейзболната бухалка.

Наистина я носеше със себе си в автомобила: беше стара, но си я биваше. Към нея нямаше ръждив пирон, затова пък Шобан намери сред материалите, разпилени по строителната площадка, шип за двайсет пенса и макар той да лъжеше като ново петаче, никак не ми се искаше да го видя забит отзад на коляното си.

Оказа се, че задната седалка на автомобила не е чак толкова неудобна, но не бива да забравяме и дребничките габарити на Паху. Не след дълго свикнах дори с вонята — е, карахме, както вероятно се досещате, с отворени прозорци. Най-големият проблем бе какво да правим с неговото диджериду.

— С твоето какво? — видях се принуден да попитам, докато товарехме чудесията.

Приличаше на голям изкорубен дънер, дълъг към метър и четирийсет — почти колкото самия Паху — и леко заострен в единия край. Кой знае защо, ми приличаше на Машината от Страшния съд, която лапа планети като пуканки и насмалко да схруска и Кърк и Спок в онзи стар епизод на „Стар Трек“. Паху повика един от приятелите си, за да му помогне да свалят въпросното нещо от бърлогата му в една от къщичките по дърветата, която аха и да климне.

— Моето диджериду — обясни той.

Сякаш го бях попитал как се казва онова нещо с две дупки насред лицето му, през които диша.

— Има ли си двигатели?

Думата „диджериду“ ми беше позната, бях я срещал, но дори и не подозирах какво значи. Точно както и думата „какаду“. Малкото влакче на мисълта ми се стрелкаше от Род Лейвър

34

към Пол Хоган35 и от него към Оливия Нютън Джон, докато накрая не направи връзката.

— „Завържи ми кенгуру“!

— Моля? — ахна Шобан.

— „Посвири на диджериду, о, Лу. Посвири на диджериду“… — изтананиках аз.

— Стига вече — скастри ме Шобан.

— Ролф Харис36 — каза Ума и кимна. — Навремето обичах тази песен.

— Така ли? За пръв път го чувам този Ролф Харис — рекох й. — Но помня песента още от дете. Винаги обаче съм мислел, че „диджериду“ е някакво австралийско животно. Птица с дълга шия или дивото куче с джоб отпред, отмъкнало невръстното дете на Мерил Стрийп. Нещо от рода на какаду.

— Не, мой човек. Това е музикален инструмент на аборигените. И е много красив — опроверга ме Паху и ни изнесе кратък концерт.

Лично аз не бих употребил думата „красив“. Шумът, който издава диджеридуто, е като свирукане на празна бутилка от бира, само дето устата ти трябва да е широка цял километър, за да извлечеш звук от такъв нисък регистър. Пак погледнах проклетата джаджа и се убедих, че за нея се иска майсторлък точно колкото и за празна бутилка (без да броим удоволствието да обърнеш леденостудената бира). Не бих нарекъл музика онова, което Паху извлече от своята чудесия, но след няколко такта познах — единствено по ритъма — опит за „Завържи ми кенгуру“. Който и да беше Ролф Харис, сигурно се обърна в гроба. Ако изобщо беше мъртъв.

Та проблемът беше, че е малко трудничко да вместиш диджериду, дълго метър и четирийсет, в кола, която не е повече от метър и петдесет. Ума се опита да убеди Паху да го остави при приятелите си, но той не искаше и да чуе. Започнаха да се карат и по едно време дори видях как Шобан се пресяга за бухалката, но Ума поклати глава.

— Трябва ми — отсече Паху. — Трябва ни на всички нас!

Но не убеди Ума — мен ако питате, според нея Паху просто се лигавеше — накрая обаче тя вдигна ръце.

И така, четиримата отпрашихме по пътя за Кентърбъри с диджеридуто, завързано за покрива на мъничкия автомобил. В зависимост от скоростта вятърът свистеше в странния инструмент, който издаваше звук, наподобяващ гърлено тананикане. Всъщност сега бе по-приятно, отколкото когато бе свирил Паху. Хората в другите коли току ни гледаха смаяни, но поне можехме да сме сигурни, че и да падне мъгла, няма да ни блъснат.

Пейзажът наоколо отново беше красив. Стада овце, които си пасяха кротко, и ниви, осеяни с дълги тънки пръти.

— Това пък какво е? — поинтересувах се аз.

Ума и Шобан свиха рамене, но Паху ми отговори:

— Стълбове за хмел. Растението пълзи нагоре по тях.

— Хмел ли? От който се прави бира?

— Амин, брато — кимна Лаху.

— Бре, бре, бре! — зацъках аз. — Красиво е едва ли не като реклама на „Будвайзер“.