Глутница ангели

— Пък аз си мислех, че тук бензинът е доста по-скъп. Както гледам, си е евтиния. Някакви си шейсет пенса галонът. По-малко от долар, така ли?

Шобан понаведе глава и се вторачи в мен.

— Наистина ли си толкова тъп, или ми се правиш на интересен, понеже си холивудска знаменитост?

— Какво?

Тъкмо бях решил, че с времето й ставам симпатичен.

— Шейсет пенса струва литърът, а не галонът. Тук си в проклетата Европа.

— Шейсет пенса

литърът

 — повторих аз. — Я да видим как беше, инчът се равнява на два и половина сантиметра, родът — на четири хектара, а колко литра имаше в галона? Този въпрос го има във всеки тест, а аз все не мога да запомня отговора.

— Галонът се равнява на четири и половина литра.

— Четири и половина литра — не думай! Нима бензинът струва… — Мина доста време, докато пресметна, а Шобан само ме гледаше и клатеше глава. — Две лири стерлинги и седемдесет пенса, това прави… над четири долара галонът?

— Да, за имперски галон. Американският е по-малко.

— Ти май се шегуваш.

— Защо ще се шегувам за нещо толкова елементарно? — възкликна Шобан, после махна маркуча и завъртя капачката на резервоара.

— Сякаш метричната система не е достатъчно объркваща, ами сега и това. Мислех си, че има само един галон. Навсякъде по света.

— Обзалагам се, мислиш и че розата е роза. И сигурно обичаш Стинг? Я си признай, ама честно!

— А? Не! — настоях аз, разбрал, че ме обиждат. Но още не можех да се начудя защо бензинът е толкова скъп. — Как изобщо можете да си позволите да карате коли?

— Точно такъв е замисълът — каза някъде зад мен Ума.

— В какъв смисъл?

— Ако бензинът е скъп, по-малко хора ще си карат колите. Колкото по-малко коли, толкова по-малко злополуки и замърсяване на околната среда.

— И дава ли резултати?

— Винаги има огромна пропаст между теория и практика. Но идеята не е лишена от здрав разум.

— Според мен е цинична — отбелязах аз.

— Ще продължиш този спор с бъдещия ни спътник.

— Защо?

— Имаме среща с него на протест срещу изграждането на един път. Доколкото знам, има много силни убеждения по въпроса.

След като се качихме отново в автомобила, Ума отвори малкия плик с покупките, които бе донесла от магазина, връчи бутилка минерална вода „Евиан“ на Шобан, която отпи юнашка глътка, после стисна шишето между краката си и пак излезе на пътя. За себе си Ума извади пластмасова опаковка портокалов сок.

— А на мен нищо ли не си купила? — проплаках аз.

— Как щях да те изненадам, ако не ти бях купила? Нали помоли за изненада?

Кръстосах ръце и се нацупих: Шобан пак поклати глава.

— И на теб съм купила нещо, Марти — успокои ме Ума.

Ухилих се и се извърнах. Жената ми даде нещо малко и овално, увито в станиол. Върху етикета пишеше „Детска изненада“.

— Божичко! Какво го глезиш този кретен?

Без да обръщам внимание на неприкритата ревност на Шобан, махнах станиола от шоколадовото яйце. Вътре потракваше нещо. Безспорно изненадата.

— Супер! — възкликнах аз.

Шобан натисна газта.

Шоколадът не беше нищо особено, а колкото до изненадата, тя се оказа малко пластмасово… всъщност и аз не знам какво. Някакво същество, полутрол-полухипопотам. Нещо от този род. Дивотийката беше произведена в Германия, та не бе съвсем ясно какво точно са имали предвид.

На мен обаче ми хареса.

Разхождах я по светлинното табло, а тя пееше ли пееше на Шобан „Роксан“. След третото ми сопраново изпълнение жената каза:

— Ако не я махнеш тази дивотия, ще се наложи да спра, да те изритам от колата и с бейзболна бухалка да ти забия отзад на коляното ръждив пирон.

Прихнах и се престорих, че хипотролът също си умира от смях: замърдах играчката нагоре-надолу по светлинното табло, все едно подскача с писклив кикот.

— Наистина, защо не я оставиш, Марти — намеси се и Ума.

Погледнах я през рамо и видях, че тя не се усмихва.

Метнах наградата си през прозореца.

След двайсетина минути подминахме табела, от която видях, че навлизаме в град Ашфорд. Пак на същата табела пишеше, че Ашфорд е побратимен с някакъв град в Германия, чието име така и не успях да произнеса.

— Зловещо, нали? — обадих се аз.

— Не особено — отвърна Ума.

Това пътуване никак не ми беше приятно.

Ума извади карта и обясни на Шобан как да мине през центъра и да излезе в другия край на града. Накъдето и да се обърнехме, се натъквахме на строежи. Автомобилите ту спираха, ту отново потегляха, а пътното платно се стесняваше през стотина-двеста метра, където улиците бяха разкопани.

— Ама че хаос! — възкликнах ар.

— Строят нова железопътна гара за влаковете, които минават под Ламанша. Почти целият район се застроява наново, местят се и пътищата, така че да са съобразени с разположението на гарата.

— Това сигурно е някакъв голям курорт.

— Не — каза Ума.

— Какво тогава му е толкова забележителното на града?

— Абсолютно нищо. Освен че членът на парламента, избран от тук, има дебели връзки.

— О! — възкликнах аз.

Определено ми подейства успокояващо да знам, че навсякъде е едно и също, че политиците навсякъде по света правят, струват, но намират начин да се облажат от баницата.