Глутница ангели

Една от протестантките — момиче на има-няма шестнайсет години, се боричкаше с двама от строителите с каски и якета в ярки цветове. Крещеше колкото му глас държи и се мяташе като дервиш. Единият от мъжете с каски я държеше под мишниците, а другият се опитваше да я хване за краката. Момичето беше с мораво оранжева коса и халка на носа. В блъсканицата мръсната му тениска се бе вдигнала и сега се виждаха малките му като на момче гърди и татуировка на жълто слънце върху плоското коремче.

Мнозина от приятелите на момичето, накацали по клоните, се разпищяха заедно с него. Приличаха ми на семейство врещящи маймуни от документално филмче. После групичката в дърветата започна да замерва онези с каските с пликове, пълни с вода. Пликовете западаха като оловни тежести и чак когато се пръснаха на земята, видях, че са пълни не с вода, а с човешки фекалии. Едно от балончетата улучи целта: пльосна се точно върху каската на мъжа, който се опитваше да хване краката на момичето, и оплеска с лайна и тримата. Човекът пусна погнусен девойчето и се извърна да си избърше очите. Момичето продължаваше да крещи и да се дърпа и аха да се отскубне на другия тип, който го държеше изотзад. Успя да изтегли едната си ръка, но мъжът се пресегна и сграбчи полюшващата се върху носа му халка. Девойчето си дръпна рязко главата надясно или може би строителят го дръпна наляво — не видях, но при всички положения халката се изтръгна заедно с парченце от носа.

Момичето се разпищя още по-гръмогласно — някъде от средата на лицето му рукна струйка кръв. Онзи с каската пусна и другата му ръка и за миг се втренчи смаян в халката и късчето нос, което държеше. Опита се да ги хвърли, ала халката се бе закачила за кутрето му. Мъжът затръска ожесточено ръка, докато не махна халката. Загледах я как пада във високата трева, а мъжът избърса с неприкрита погнуса кръвта на момичето о якето си.

Полицаите, хукнали към тримата, само наблюдаваха безучастно сценката. Бяха разколебани — влизам им в положението — от дъжда фекалии, двама обаче все пак се завтекоха подир момичето. Но то бе твърде бързо — или пък те бяха бавни, защото девойчето успя да се изкачи по въжето, което му пуснаха от едно дърво. Божичко, как само се катереше! Продължаваше да пищи като попарено, по лицето му още се стичаше кръв, ала приятелите му по дърветата го издърпаха нагоре. Щом се покатери в една от къщичките в клоните, момичето вдигна победоносно ръка, а с другата още стискаше носа си; протестантите го посрещнаха с диви възгласи и обсипаха с ругатни и лайна полицаите и строителите с каските. После девойчето се подпря на един клон и със свободната ръка си смъкна гащите. Реших, че ще си покаже дупето, ала след миг надолу към полицаите, които го бяха преследвали, се застича струйка урина и те търтиха да бягат кой накъдето види, само да са по-надалечко от обсега на обстрела.

Протестантите заподскачаха по дърветата, завиха и залаяха победоносно. Това още повече зациментира в съзнанието ми образа на стадо шимпанзета, но не се сдържах и се засмях на хаоса, което това момиченце бе всяло сред едрите като канари мъже с каските и уж добре обучените ченгета. Не знаех кой в конкретния случай е прав и кой — крив, но инстинктивно ми беше трудно да застана на страната на някого, който е в състояние да разкъса носа на едно девойче. Колкото и ужасни да бяха навиците му на уриниране.

Сеирът беше свършил и аз се върнах при пъна. След миг покрай мен с валсова стъпка минаха моят приятел от Би Би Си и снимачният му екип. Той усети, че го гледам, и ми се ухили до уши. Посочи с палец към мястото на схватката и ми каза беззвучно нещо.

Нямаше награди за онези, познали тайната дума.

— Марти!

От дърветата се показаха Ума и Шобан, придружавани от някаква кръстоска между Денис Хопър

33

(от времето на „Волен ездач“, но с погледа на психопата от „Скорост“) и кмета на Мънчкинвил. Беше дребен, някъде към метър и петдесет според най-оптимистичните преценки, и беше облечен в пъстра като дъгата свирепа тениска и мръсни панталони в защитен цвят. В началото заради ръста го помислих за дете, но колкото повече го разглеждах, толкова по-стар ми се струваше. Първо, беше як като биче, с едри мускулести ръце, от които личеше, че вдига не само мирни лозунги. Бе прихванал мръсно кестенявата си коса на опашка, носеше и плетена пъстра шапчица (и обувки в същите цветове). Имаше проскубана брада, толкова рядка, че си личаха дупките от акне, но и достатъчно гъста, за да задържа трошици и други неусвоени чужди предмети. Над горната му устна се тъмнееше нещо средно между истински мустаци и остатъци от какао. Беше окичен с какви ли не обици, носът му също беше продупчен и бе украсен с топче, а на една от веждите му проблясваше безопасна игла като на Дазра.

Свъсих се.

Той се усмихна.