Глутница ангели

Всъщност ми приличаше на сърце, обрамчено със звезди, каквото ще нарисува на майка си за свети Валентин някой не особено кадърен третокласник с проблеми със съсредоточаването. Но цветовете наистина бяха невероятни.

— Та как го казахте?

— Ерзюли Фреда — намеси се и Алурд.

Направих всичко по силите си да я гледам в очите — и никъде другаде.

— Тя е лоа на страстната любов.

— Лоа — повторих аз.

— Лоа са нещо като духове, Марти — обясни Ума. Говореше ми така, сякаш аз

бях третокласник. — В системата от вярвания водун лоа съществуват в селенията на природния свят. Те са връзката между света на хората и отвъдното, нещо като наши водачи.

— И не само това — допълни много сериозно Баба Дюти.

— Лоа направляват постъпките ни, предопределят нашия живот и дух. Да, наистина са връзка, но и между човек и бог.

Алурд непрекъснато кимаше. Паху и Ума — също. Само Шобан гледаше недоумяващо.

— Вуду — рекох аз.

— Водун. Баба Дюти е хунган, Марти. Първожрец на водун.

Дебелият негър понаведе глава и в знак на съгласие затвори очи. Алурд го озари с възторжена усмивка.

Винаги научавам последен.

Точно след залез-слънце, когато започна да се мръква, последвахме Алурд, която ни изведе от жилищния  блок. Заобиколи го отзад и тръгна през тревясалата детска площадка с ръждива стара пързалка и разнебитена люлка. Децата, на които Шобан бе взела страха, ги нямаше, затова пък видях малко по-големи млади чернокожи, които ирландката нямаше да уплаши толкова лесно: бяха насядали на нисък каменен зид, пиеха нещо от кутийки, смееха се и пушеха трева.

Алурд си бе облякла рокля, която не бе чак толкова предизвикателна — човек трябваше да се понаведе още три-четири сантиметра, за да види срамните й части — но пак представляваше невероятна гледка. Момчетиите замлъкнаха и впериха очи в нея, а аз усетих как Шобан застава нащрек и се готви за схватка. Едно от момчетата подметна нещо, но карибският му акцент беше толкова силен, че не разбрах какво, затова пък не бе трудно да схвана смисъла от циничната усмивчица върху лицето му. Един от другите хлапаци поклати притеснено глава и задърпа приятеля си за ризата, но онзи само го избута, долепи до устните си пръсти, така че да са с формата на буквата „V“, и се облиза мръснишки срещу жената на Баба Дюти.

Алурд дори не спря. Хвърли един поглед към разпасания хъшлак и направи някакво движение с ръка. Хлапакът моментално се хвана за гърлото и изплези език. Забелязах как очите му се разширяват и чух, че той се задъхва. Свлече се до стената, после и на колене и падна на една страна.

Приятелите му се разбягаха кой накъдето види.

Алурд продължи към следващия жилищен блок и спря пред единствената врата, която не бе нашарена с графити. Отвори я без ключ и ни махна да влизаме. Първа тръгна Ума, следвана от Шобан и после от Паху. Аз хвърлих един поглед към момчето, което още се гърчеше на земята и не можеше да си поеме дъх. Извърнах се към Алурд, която сви рамене и отново направи движение с ръка, сякаш хлапакът бе комар, който тя пъди. Момчето се задави, сетне си пое огромна глътка въздух, който щеше да стигне и на цепелин. Вече не се тресеше.

Алурд ми отправи поредната усмивка трепач и ми махна да влизам. Отвърнах на усмивката й, като гледах право пред себе си, преизпълнен от помисли, непорочни като първия чист сняг.

Вървях бързо.

Никога дотогава не бях виждал такова чудо.

А съм виждал какво ли не. Навремето, когато дебютирах в „Солникови и Пиперкови“, снимахме в един павилион на „Метро Голдуин Майер“. Беше точно преди да съборят всички павилиони в студията и на тяхно място да построят няколко търговски центрове и автоборси. Един ден трябваше да ходя в „училището“ на „Метро Голдуин Майер“, за да усвоявам алгебрата или може би географията, вместо това обаче духнах и тръгнах да се разхождам. Докато търсех дамската тоалетна с прословутата дупка, през която да зяпаш, най-случайно се намерих в един склад за декори.

Всички знаем онзи кадър от края на „Гражданинът Кейн“, изплагиатстван във финала и на „По следите на изгубения кивот“, където виждаме огромна зала — в нея е струпано всичко, останало от тъжния живот на Чарли Кейн.

Сигурно са използвани декорите от този склад на „Метро Голдуин майер“, може би дори са го снимали в павилионите на студията.

Там имаше стотици, може би хиляди лампи. Настолни, лампиони, полилеи, аплици с всевъзможни форми и размери. Имаше и мебели: тронове от средновековни палати, поставки за крака от френски замъци от XVIII век, кухненски маси от телевизионни сериали от петдесетте години, там бе дори дрешникът, заради който са започнали всички неразбории в „Да убиеш присмехулник“. В цяла една пристройка, висока три етажа и дълга колкото игрище за американски футбол, държаха само и единствено картини в рамки. Хиляди картини, създавани уж в продължение на две хилядолетия и събрани от стените на холове, които никога не са съществували.

Беше смайващо. Беше красиво.

И да вземат, моля ви се, да изгорят всичко до основи!

Храмът на Баба Дюти — неговият уфо, както по-късно разбрах, че се нарича — ми приличаше на това място в умален вид.