Глутница ангели

Видях как метнатата бутилка с безалкохолна напитка се премята във въздуха и удря по челото скинара в онзи магазин в Лондон. Видях и опожарения магазин и усмихнатото личице на малкото азиатче с тенис фланелката. Отляво ни подмина квадратна камионетка, превърнала се в гроба на Бекет, а облачето бял дим от ауспуха й прерасна във видение на лей-линия, свързваща черната гробница с назъбените, брулени от халите развалини на замъка Тинтаджъл. Във въздуха подскочи лалугер, преобразил се в сивото зайче, което Паху бе разпорил и принесъл в жертва под нощното небе. Мимолетните образи се понесоха и се сляха върху замъгления екран на магистралните сънища, без да ме хвърлят в смут — страховитите мъже в черно не се появиха — докато насред пътя не изникна онзи старец.

— Внимавай! — изкрещях аз с цяло гърло.

Шобан зави рязко към твърдия банкет и удари спирачки. Ума и Паху изхвърчаха от седалките, а ирландката ме обсипа с порой ругатни. За късмет зад нас нямаше никого, инак не ми се мисли какво щеше да стане.

— Какво те прихваща бе, човек? — изръмжа Шобан.

— Ох, хич и не питай! — отвърнах аз. — Извинявай.

— Защо се разкрещя такъв?

— Марти! — намеси се и Ума, която си бе фраснала лакътя о стената на микробуса и сега го разтриваше.

Паху само ме изгледа с присвити очи — не ти трябва Серджо Леоне.

— Извинявайте — повторих аз. — Готов съм да се закълна, че видях в средата на пътя човек. В смисъл, че нямаше никого, но сякаш го видях от кръв и плът.

— Сънувал си, мой човек — отсече Паху. — Дали да не седнеш отзад?

— Какво точно видя, Марти? — поинтересува се Ума.

— Не е за разправяне. Видях… видях възрастен негър. В нещо като рокля.

— Дрън-дрън! — присмя ми се Шобан.

— И с шапка — добавих аз, след като си спомних някои подробности. — Приличаше на детска кофичка. Как ли й беше името? А, да, фес.

— В тон с роклята ли беше? — попита Шобан. — Или е било костюмче?

— Как изглеждаше? — намеси се пак индийката. Беше много заинтригувана. — Сигурен ли си, че е било рокля?

Стиснах очи и се опитах да възстановя в съзнанието си образа, но той си остана мъгляв.

— Може би беше облечен в роба.

— А лицето?

Поклатих глава.

— Беше чернокож, сигурен съм в това, но не помня други подробности. Слушай, Паху е прав: вероятно съм задремал. И съм сънувал нещо.

— Хмм — бе единственото, което каза Ума.

— Още веднъж извинявай — потретих аз и се извърнах към Шобан.

Без да се усетя, я докоснах по китката. Тя погледна с блеснали ядни очи пръстите ми и за миг се притесних, че ще ги загубя.

— Чекиджия — каза тя и се засмя.

Върна се на пътя.

Влязохме в Ливърпул малко след три часа, и слава богу! Стрелката върху термометъра в микробуса бързо клонеше към високите числа и вече се надпреварвахме с времето: дали ще стигнем там, закъдето сме тръгнали, преди от двигателя да започне да се издига пара. Позабавихме се заради следобедните задръствания, а също и защото никой от нас не знаеше откъде да минем. Ума отново бе седнала отпред и бе разгърнала голяма пътна карта, докато Шобан псуваше наред другите шофьори.

— Майчице! — завайках се аз, загледан в порутения град. — Мислех си, че Гари в щата Индиана е най-грозният град на земята. — Смъкнах прозореца, подадох глава и си поех дълбоко въздух. — А, не. Гари печели. Ливърпул поне не смърди.

— Чакай да наближим реката — предупреди ме Шобан.

Ливърпул имаше вид на място, което не само е изживяло най-добрите си дни, но и отдавна е престанало да се надява, че пак ще настъпят такива. Градовете също имат живот и точно както при хората, никога не можеш да ги отпишеш. Всеки град си има нещо като животворен кладенец — нещо като сърце, колкото и слабо да бие то. А дето е думата, надяваме се, докато сме живи. Ако продължим метафората, може да кажем, че Ливърпул се нуждаеше от трансплантация.

Колкото повече се отдалечавахме от центъра, толкова по-окаяни станаха кварталите. Обикновената градска немара направо пред очите ми се превърна в пълна разруха. Голяма част от града наподобяваше огромен бедняшки приют. В сравнение с онова, което бе паркирано по улиците, нашият ръждясал микробус направо си беше върхът на сладоледа.

— Сигурни ли сте, че знаете къде отиваме? — попитах аз.

— Опасявам се, че да — отвърна Ума.

По улиците почти нямаше хора, а сред онези, които все пак видях, нямаше нито един бял. Районът ми приличаше на квартала в Ийст Енд, където ме бяха нападнали, там обаче живееха главно азиатци, докато този тук бе негърски. За пръв път, откакто бях в Англия, усетих как ме пронизва ледената тръпка на расовата параноя, преследваща ме в Лос Анджелис.

— Май беше оттук — каза Ума и посочи път, водещ към поредния порутен жилищен квартал.

Казваше се „Тебит Гардънс“54, въпреки че зелен беше само старият опърпан мокет, изпаднал от една преобърната боклукчийска кофа. При входа на квартала имаше изпотрошена бариера, виждаха се и останките на будката на пазача. Дори и някога да е имало пазач, костите му сигурно отдавна бяха оглозгани до бяло от ситните зъбки на плъховете. Надежда всяка оставете…