Гонитбата на Шута

— Сър, какво ви е на гърба? Нападнаха ли ви? Да помоля ли за лична охрана за вас? На вратата ви?

Пресегнах се и опипах гърба си. Стъписах се, че раните не бяха напълно зараснали. От една все още течеше гной, а други две бяха болезнени на допир. А и не можах да измисля добра лъжа, която да обясни онова, което вече трябваше да прилича на малки драскотини.

— Малко странна злополука, не беше нападение. Ризата ми, ако обичаш.

Постарах се да го кажа все едно съм свикнал да имам някой младеж за личен слуга. Той мълчаливо ми я подаде. Обърнах се и го погледнах в очите. Извърна поглед. Знаеше, че лъжа за гърба си. Но лъжех ли? В края на краищата наистина беше странна злополука. Замълчах си и взех чистото бельо, панталоните и чорапите. Останах доволен, че изборът му е доста по-разумен в сравнение с дрехите, с които се беше перчил лорд Фелдшпат. Все още имаше множество копчета, но много по-малко ме мушкаха. Ботушите ми, наскоро почистени, бяха готови за обуване. Изпитах известно облекчение, когато седнах да ги нахлузя.

— Благодаря. Бива те в това.

— Служих на майка ми и другите жени в къщата години наред.

Сърцето ми се сви. Държах ли да знам повече за този чирак на Сенч? Но такова подканване не можеше да се пренебрегне безсърдечно.

— Така чух.

— Лорд Сенч изобщо не беше клиент на майка ми, тъй че няма нужда да се боя, че той е баща ми. Но винаги е бил по-добър към мен от повечето. Тъй че когато майка ми беше… убита и бях принуден да избягам, той прати да ме намерят. И ме спаси.

Сгромолясващите се един след друг факти започваха да се наместват. Сенч беше клиент на къщата, където бе работила майката на Аш, просто не беше клиент на майка му. Някаква добрина и вероятно момчето бе започнало да шпионира за него, без дори да знае, че го прави. Малко пари, за да свърши някоя работа, и няколко небрежни въпроса, и Сенч беше научавал разни неща за другите клиенти. Достатъчно, за да постави живота на момчето в опасност, когато майка му е умряла? Тук имаше история. Твърде много истории. Чий ли син на благородник беше съгрешил твърде много? Не исках да знам. Колкото повече знаех, толкова повече щях да се въвлека. Предната нощ се бях заплел в мрежата като риба. Вече знаех, че колкото повече се мятам, толкова по-стегната ще стане мрежата.

— Уморен съм — казах и добавих с вяла усмивка, — вече съм уморен, а денят едва е започнал. По-добре да нагледам приятеля си. Аш, брой ме за един от приятелите си, към когото можеш да прибегнеш, ако отново ти се наложи.

Той кимна. Още една тънка като паяжина примка се затегна около мен.

— Ще отнеса дрехите за пране и ще ги върна следобед. Искате ли още нещо от мен?

— Благодаря. Това е всичко засега.

Долових далечно ехо на Искрен в гласа си. Искрен, освобождаващ човека, който винаги го придружаваше. Чарим. Така се казваше. Толкова отдавна. Почти очаквах Аш да се обиди, че го разкарвам, но той се поклони сдържано и излезе с прането ми в ръце. Седнах до подноса с храната, която бе донесъл, и се заех с нея. По-добра ли беше храната днес? По-добра закуска ли бяха донесли на Фицрицарин Пророка, отколкото на лорд Фелдшпат? И ако беше така, какво говореше това за очакванията, които щяха да имат хората, низши, както и висши? Щяха ли някои благородници да се опитат да спечелят благоволението ми? Щяха ли слуги да търсят работа при мен? Прегледах някои от писмата, които Аш беше оставил. Молба за услуга, ласкателни покани, свръхлюбезни поздравления за завръщането ми. Стиснах очи и ги отворих отново. Купчината кореспонденция все още беше там. Рано или късно трябваше да се справя с нея. Или може би това бе едно от задълженията на Аш? Беше казал, че е изчел повечето от нея, без извинение.

Къде щях да се вместя сега в двора на Предан? И как можех да го напусна? А моята Пчеличка? Все още не бях имал възможност да кажа на Кетрикен да прати хора да я доведат, но като че ли трябваше, защото внезапно ми хрумна, че онези, които ме свързваха с Том Беджърлок, щяха да знаят, че има втора, тайна дъщеря на Пророците. Имах ли още власт над някоя страна от живота си? Животът, който бях водил през последните четирийсет години, изведнъж беше разбит на парчета. Лъжи и заблуди бяха пометени. Е, някои лъжи и заблуди. Трябваше да поговоря със Сенч: трябваше да се съчини версия за това какво съм правил през всичките тези години. Щяхме ли да признаем ролята ми в освобождаването на Айсфир2, черния дракон? Да разкрием, че бях измъкнал Предан от едно злоключение с Осезаващите и го бях опазил за трона? Как се съчетаваше Том Беджърлок с Фицрицарин Пророка? Внезапно ми се стори, че казването на истината е също толкова рисковано, колкото и лъжата. Едно малко късче истина можеше да доведе до нуждата от друго разкриване. Докъде щеше да доведе това?

Съсредоточих се върху яденето и не си позволих да задълбавам във всички тези въпроси, които се трупаха в ума ми. Нямах намерение да напускам стаята си днес, докато някой не ме потърсеше с Умение или не ми пратеше съобщение.