Гонитбата на Шута

— Сега съхни! — предупредих я и тя се изправи, с разперени криле. Тръсна перата си, за да ги вкара в ред, и се зарадвах, като видях че този път пръсна по-малко мастило. А когато ги сгъна, заприлича на обикновена черна врана.

— Не бяла! — казах ѝ. Тя извърна глава и приглади перата си. Изглеждаше доволна от работата ми, защото подскочи рязко и цопна в блюдото ми.

— Ще ти оставя прозореца отворен — казах ѝ и я оставих там, за да дооплеска масата с недовършената ми закуска.

Дръпнах вратата зад себе си и я затворих плътно, защото онова, което Сенч ми беше казал някога, беше вярно. Отвореният прозорец и отворената врата създаваха ужасно течение в жилището.

Заизкачвах се по стръмните стъпала, зачуден как ще мога да предам на Шута всичко, което се беше случило за една нощ. Глуповата усмивка се изписа на лицето ми. За първи път си позволих да си призная, че част от мен ликува. Толкова дълго, толкова дълго бях стоял в края на леса и бях гледал светналите прозорци в далечината. Замък Бъкип беше моят дом — открай време. Въпреки всичките ми опасения и страхове си позволих да си представя за един великолепен миг, че мога да стоя от лявата страна на моя крал, докато раздава правосъдие, или да съм седнал на високата маса по време на пир. Представих си как малката ми дъщеря танцува с мен в Голямата зала. Щях да кажа на Шута и той щеше да разбере чувствата ми. След това с тъга отново съжалих, че Шута го нямаше там, за да види и чуе песента на Славея за моя кураж, храброст и всеотдайност.

Но нямаше да е видял нищо от това. И като подгонен сръндак, скочил от стръмнина в замръзнало езеро, настроението ми пропадна в мрак и студ. Ликуването ми се изпари и почти се ужасявах да му кажа. Предния ден не бях споменал за бременността на Копривка. Днес се страхувах да му кажа за публичното ми признание от крал Предан.

Стъпките ми се бяха забавили и докато стигна горе, едва влачех крака. Тъй че не бях подготвен да видя Шута седнал на масата на Сенч, с шест ярко горящи свещи в плътен кръг пред него. Още по-малко готов бях за кривата усмивка, с която ме поздрави.

— Фиц! — възкликна той почти весело; белезите по лицето му разкривиха застиналата като на кукла усмивка още повече. — Имам да ти споделя новина!

— И аз — отвърнах. Духът ми малко се вдигна.

— Добра новина е — каза ми, сякаш не можех да го предположа. Зачудих се дали ще ми каже собствената ми новина и веднага реших, че ако това му доставя удоволствие, ще му го позволя.

— Виждам — отвърнах и седнах на масата срещу него.

— Не, не виждаш! — Смехът му заклокочи на някаква шега, която все още не знаех. — Но аз виждам!

Поседях дълго смълчан, очаквах да добави нещо. После, както често се беше случвало в младостта ни, внезапно схванах какво има предвид.

— Шуте! Ти можеш да виждаш?!

— Току-що ти го казах — отвърна той и избухна в сърдечен смях.

— Погледни ме! — заповядах му и той вдигна очи, но не срещна погледа ми. За мое дълбоко разочарование очите му все още бяха мътни и сиви.

Усмивката му поугасна.

— Мога да видя светлина — каза той. — Мога да различавам светлина от мрак. Е, не е точно това. Да си сляп не е мрак както ти знаеш мрака. О, все едно, няма да се опитвам да го обяснявам, освен да кажа, че знам, че на масата пред мен горят свещи. А когато извърна лице знам, че там няма свещи. Фиц, мисля, че зрението ми се връща. Когато ти приложи Умението над мен онази нощ… знаех, че язвите на гърба ми започнаха да се изцеряват. Но това е толкова много повече…

— Нищо не направих на очите ти онази нощ. Може би просто е започнал естествен процес на изцеряване. — Едва премълчах предупреждението, готово да изригне от мен. Не се надявай твърде много. Знаех колко крехко е здравето му. И все пак той вече можеше да усеща светлина. Това трябваше да означава, че започва да оздравява. — Радвам се за теб. И трябва да те задържим на този път. Яде ли днес?

— О, да, ядох. Момчето на Сенч донесе храна и като че ли не се боеше толкова от мен. Или може би беше очарован от птицата. А после намина самият Сенч, с пакет с неща за теб. Фиц! Той ми каза всичко. И аз съм… объркан. И щастлив за теб. И уплашен. Как може да има такова време, такъв свят, където се случват неща, които така и не провидях!? И ми каза, че Славея е разказала с песен историята ти, и я е изпяла красиво! Наистина ли е така? Или съм сънувал?

Жегна ме разочарование. Не си бях давал сметка колко ми се иска лично да му го кажа, докато не разбрах, че вече го знае. Но усмивката му за сполуката ми беше всичко, което можех да пожелая.