Гонитбата на Шута

Короните обикновено не са направени от стомана. А и Ход не правеше корони, а мечове. Беше великолепна майсторка на оръжия някога. Завъртях в ръцете си простото стоманено кръгче; знаех, че е нейно изделие, макар и да не можех да обясня на никого как съм го разбрал. И ето, имаше го знака на майстора, не натрапчив, но гордо впечатан вътре в халката.

— Още нещо има тук. — Ръцете на Шута запърхаха бързо в торбата и след миг той извади и ми подаде дървена цев. Взех я мълчаливо. И двамата знаехме, че в нея ще има свитък. Краищата на цевта бяха запълнени с червен восък. Огледах го на светлината на свещта.

— Печатът на Искрен — казах му тихо.

Не исках да развалям печата, но все пак разкъртих восъка с ножа си, наклоних цевта и я разтърсих. Свитъкът беше упорит. Беше стоял там дълго. Когато най-сетне се показа, само го погледнах. Водата не го беше засегнала.

— Прочети го — подкани ме шепнешком Шута.

Развих внимателно свитъка.

Беше почеркът на Искрен, грижливо изписване на човек, който обичаше да рисува, да прави карти и скици на терен, да нахвърля схеми на укрепления и да рисува бойни планове. Беше писал с големи тъмни букви, прост шрифт. Почеркът на моя крал. Гърлото ми се стегна. Отмина миг, преди да успея да проговоря. Гласът ми излизаше изтънял през стегнатото гърло.

— „Да се знае, от моя печат на този документ и чрез свидетелството на доверения приносител, Сенч Звездопад, че този свитък е истинското желание на бъдещия крал Искрен Пророка. С думи прости да кажа, напускам днес на изпитание, от което може да не се завърна. Оставям своята кралица, лейди Кетрикен от Планините, с дете. Ако в мое отсъствие моят баща, крал Умен, почине, поставям милейди под закрилата на моя племенник Фицрицарин Пророка. Ако се върне вест за моята смърт, тогава желая той да бъде официално признат за протектор на моя наследник. Ако моята кралица загине и моят наследник оцелее, тогава постановявам Фицрицарин Пророка да управлява като регент, докато моят наследник бъде способен да приеме трона. А ако никой не ме надживее, нито баща, нито кралица, нито наследник, то волята ми е Фицрицарин Пророка да бъде припознат като мой наследник. Не е мое желание по-малкият ми брат, Славен Пророка, да наследи короната ми. Най-пламенно приканвам моите херцози да признаят и утвърдят волята ми по този въпрос.“ — Прекъснах, за да си поема дъх.

— И това щеше да е твоята корона. — Осакатените пръсти на Шута опипаха ръба на простото кръгче. — Не е скъпоценност за пипане. И стомана за мечове на допир. Чакай, чакай! Не е толкова проста може би. Тук. Какво е това?

Взех короната от него и я наклоних на светлината на свещта. Беше всечено в простата гривна.

— Нападащ елен.

— Той ти даде този знак.

— Искрен, да — отвърнах тихо. Гласът ми се беше стегнал на възел, когато добавих: — Просто връхлитащият елен. Няма черта през него, която да ме бележи като копеле.

Последва много дълго мълчание. Свещите горяха, а в другия край на стаята една цепеница рухна с пращене в камината.

— Иска ли ти се да беше станало? — попита Шутът.

— Не! Разбира се, че не! — Все едно да съм желаел смъртта на Умен, Кетрикен и нероденото ѝ все още тогава дете. — Но… иска ми се да го бях знаел. Имаше времена, когато щеше да означава много за мен. — По страната ми се плъзна сълза. Оставих я да капне.

— А сега не?

— О, и сега все още. Да знам, че ме е смятал за достоен да браня неговата кралица и неговото дете. И да претендирам за трона след него.

— Значи никога не си пожелавал да бъдеш крал?

— Никога.

Лъжец. Но лъжата бе толкова стара и толкова често повтаряна, че повечето пъти ѝ вярвах.

Той въздъхна. Когато разбрах, че е от облекчение, а не от тъга заради нищожните ми амбиции, се зачудих защо. Той отговори преди да съм го попитал.

— Когато Сенч ми каза, че си признат официално и че повечето хора били склонни да те възхваляват и приемат сърдечно, се разтревожих. А когато пръстите ми докоснаха короната ти, се уплаших.

— От какво?

— Че ще поискаш да останеш тук, в замък Бъкип. Че ще се радваш да те приемат като това, което винаги си бил, не бъдещият крал, но кралят в сенките.

Каква титла само!

— И това те накара да се уплашиш… от какво?

— Че ще изпиташ неохота да изоставиш признанието, което най-сетне спечели. Че ще тръгнеш по моята поръчка без сърце.

Неговата поръчка. Връщане към старата ми роля на убиец. За да го отклоня от всякакви мисли за убийствата, които ми бе възложил, бързо напомних за другата му поръчка.

— Шуте, ще направя всичко, което мога, за да намеря сина, който подозираш, че си оставил някъде. Несъмнено би улеснило задачата ми много повече, ако можеш да ми припомниш жените, с които си лягал, които биха могли да са родили такова дете, и кога би могло да се е случило това.

Той изсумтя недоволно.

— Фиц! Слушал ли си изобщо какво ти казах? Изобщо няма такава жена, нито дете, заченато по този начин. Казах ти го.

Умът ми се замая.

— Не. Не си! Сигурен съм, че ако ми беше казал такова нещо, щях да го запомня. И щях веднага да те запитам, както го правя сега, как тогава си направил син?