Гонитбата на Шута

Халкидци в Бък. Щурмова сила? Да минат през херцогство Шоукс и Фароу, за да нападнат едно затънтено имение в Бък? Защо? Да откраднат дъщеря ми? Нямаше никакъв смисъл. Не и преди да ми каже, че с тях имало някаква жена с миловидно лице и търсела бяло момче или млад мъж. Тогава разбрах за какво бяха дошли. Неочаквания син, детето, което пратеничката на Шута ме бе призовала да намеря и защитя. Все още нямах представа кое може да е това момче, да не говорим за къде може да е, но загадката започна да се разплита. Заложници за размяна. Какво по-добро да вземат от дъщерята на къщата и една благородна дама?

Когато заговори колко бледи били някои от по-младите нападатели, онези, които нямали оръжие, но помагали на въоръжените, когато заговори за светлата им коса и светлите очи, и светлите им дрехи, кръвта ми изстина. Това ли бяха преследвачите на пратеничката? Разбира се, че бяха те. Беше казала, че я гонят да я убият. Безумните предупреждения на Шута изведнъж се оказаха съвсем основателни. Бледоликите трябваше да са Слуги от Клерес. Както Шутът ме беше предупредил, Слугите бяха по петите на пратеничката. И бяха проследили и него? Щяха ли да поискат да върнат и него, освен да намерят този Неочакван син? Бяха ли помислили, че съм го намерил и скрил във Върбов лес, тъй че да го търсят тук? Но какво правеха с халкидците? Бяха ли им наемници? Как бяха дошли толкова далече и дълбоко в херцогство Бък, без никой да докладва? Имаше редовен патрул, обикалящ по кралските пътища, най-вече за да обезкуражава крайпътни разбойници, но също така да донася за необичайни събития. Толкова голям конен отряд, съставен от явни чужденци, със сигурност щеше да бъде забелязан.

Ако хората помнеха, че са ги видели.

— Това е всичко, което помня, сър. — Момчето изглеждаше изцедено. И изведнъж ми се стори толкова уморено, колкото се чувствах и аз. Едва ли беше спало добре.

Подредих в ума си информацията, с която вече разполагах, и се помъчих да си я обясня логично. Бяха взели Пчеличка и Шън като заложници. Щяха да поискат Неочаквания син в замяна срещу тях. Не разполагах с него, но имах Шута. Можех ли да го използвам за стръв, за да ги подмамя? Имаше ли той сила да се съгласи на такъв гамбит?

А след това логиката ми се разпадна. Ако Пчеличка беше заложничка, силата им бе в това да я размахват пред мен, а не да изчезнат без следа и да замъглят спомените на тези, които бяха оставили след себе си. Освен ако нямаха укрепление някъде наблизо, подсигурено място, откъдето да преговарят. Какво бих направил аз на тяхно място? Отвеждам заложниците до Халкидската граница или до морския бряг? Преговарям оттам, настоявам да отведем Неочаквания син там? Може би.

— Хапни. Ще се върна ей сега. — Изпънах пръст към Лант. — Ти стой тук. Искам да говоря с теб.

Замълча си.

Докато крачех по коридора към детската стая на Пчеличка, величината на бедствието изведнъж ме съкруши. Олюлях се и се подпрях на стената. Постоях така за миг, беше ми причерняло. След това отривисто посякох слабостта си, проклинах я, че ме е надвила точно когато най-много трябваше да съм спокоен и разумен. Трябваше да овладея емоциите си, докато не събера цялата информация, която ми трябваше, за да планирам курс на действие. Не му беше времето сега да мразя себе си или да се поддавам на безполезни съжаления за неща, които е трябвало или съм можел да направя. Съществуваше само сега и трябваше да съм проницателен и безкомпромисен, ако исках да разбера кои са нападателите и да тръгна по следата им. Влязох в детската. Тук поне никой не си беше правил труда да разхвърля мебели и да търси плячка. Може би никой не се беше крил тук, може би стаята бе пропусната. Защо не бе могла Пчеличка да се скрие тук и да се опази? Безполезен въпрос.

Намерих възглавници и одеяло и се върнах в кабинета. Хвърлих ги до камината, отказвайки да се поддам на каквото и да било чувство заради хубавите вещи на Моли, така грубо използвани. Посочих ги.

— Настойчивост. След като се нахраниш, почини си тук. Опитай се да поспиш. Ако си припомниш още нещо, колкото и дребно да изглежда, искам да го чуя.

— Да, сър — отвърна той и се залови отново с яденето. Лапаше като прегладняла хрътка. Сигурно не беше ял много през последните няколко дни. Сега щеше да се нахрани и след това щеше да може да заспи. Погледах го за миг. Без баща, непознат за майка си — и аз бях единственият на този свят, който помнеше името му. Вече мой, заклет. Първи васал на незаконния принц. Изглеждаше някак си съвсем на място.

Грабнах стола си, повлякох го през стаята и седнах срещу Лант.

— Твой ред е. Кажи ми всичко, което помниш от момента, в който прерязах гърлото на кучето.

Той ме зяпна и облиза устни.

— Бяхме отишли в града. И един мъж беше жесток към кучето си, тъй че вие го съборихте и дадохте на кучето бърза смърт.

— Защо бяхме отишли в града, Лант?

Наблюдавах лицето му и видях как умът му заобикаля и прескача, за да намери само онова, което му е разрешено да помни.

— Да вземем още дъсчици за учениците ми.

Кимнах.