Гонитбата на Шута

Седнах на стола, който Лант беше опразнил, и се загледах в огъня. Не можех да изпитам нищо. Опитах се да съживя сърдечната си болка по Пчеличка, гнева си заради случилото се, но дори угризението ми не се появи, за да ме мъчи. Обезсърченост, гъста като супа. Чувствах се безполезен, безпомощен и уморен. Силдуел беше прав. Облак на потиснатост и безнадеждност бе надвиснал над Върбов лес. Тъгата бе единственото чувство, което можех да събудя в себе си. Трябваше да съм гневен. Трябваше да жадувам за мъст. Вместо това мислех само за самоубийство. Не. Още не. Станах и завих конярчето по-топло. Моят васал.

Запалих свещ и тръгнах по коридорите. Отидох първо до стаята си, но не можах да се заседя там. Навестих отново стаята на лейди Шън, но и да имаше някакви податки в безредието, което цареше там, убягнаха ми. Младата жена не ми харесваше, но нямах никакво желание да разбера, че е похитена, мъртва или изгоряла. Отидох до стаята на Пчеличка. Сред разпилените ѝ вещи зърнах раковините, които ѝ бяхме купили, пръснати на пода. И топлия червен шал, провесен на един стол. Кърпите, които бе поискала за Ревъл, лежаха недокоснати на масичка до леглото ѝ. Така и не бе имала удоволствието да му ги подари.

Излязох от стаята и се затътрих вяло по коридорите, докато не стигнах до опустошения си кабинет. Влязох и почти бях готов да разпаля огъня и да подредя мислите си, като ги запиша. Вместо това отключих тайната врата и се върнах в малката скрита стаичка на Пчеличка. Когато завих на ъгъла, за да вляза, Осезанието ми подсказа, че някой ме очаква там. Сърцето ми подскочи обнадеждено, но се натъкнах само на малък черен котарак, който мигаше възмутено на светлината на свещта. Лежеше на кълбо на възглавниците, съвършено отпуснат, и ме гледаше като някакъв досаден, но маловажен натрапник. Спогледахме се.

Тя не е тук.

Пчеличка ли?

Момичето, което ми обеща риба и наденица, ако ѝ ловя плъхове и мишки.

Сдържах нетърпението си. Някой я открадна. Можеш ли да ми кажеш за хората, които я взеха?

Взеха всичката риба. И надениците също.

Забелязах това. Какво още?

Някои от тях воняха. Други не.

Изчаках малко. Самите котки може да са много бъбриви, но негодуват, ако го видят у някой друг. Котките обичат слушатели. Но след като поседя и ме погледа мълчаливо, се осмелих да попитам: Какво друго?

Те дойдоха за нея. Онези, които не миришеха.

Какво?

Настъпи мълчание. Въпросът ми остана без отговор. Най-сетне казах на глас:

— Чудя се дали са намерили всичката риба и наденици? Мисля да сляза до килера и да видя.

Оставих го и се запровирах през тесните криви проходи. Прекрачих сдъвкания хляб, взех една от падналите свещи и я запалих от догарящата в ръката ми. Беше гризана от мишки, но още вършеше работа. Вслушах се до вратата, преди да я отворя и да пристъпя в склада. Чувалите с боб, грах и зърно бяха оставени. Нападателите бяха взели месо и риба, провизиите, които пътниците изяждат първи. Можех ли да направя някакъв извод от това?

Няма ги, потвърди котаракът. Беше дошъл след мен.

— Нещо против сирене? Или масло?

Котаракът ме погледна замислено. Затворих вратата към лабиринта и слязох по късото стълбище в облицования с камък зимник. Тук на рафтове имаше гърнета с масло и пити сирене. Нападателите или не ги бяха харесали, или не бяха открили зимника. Извадих ножа си и отрязах парче сирене. Междувременно усетих, че съм огладнял. Изпитах срам от това. Детето ми и лейди Шън бяха изчезнали от Върбов лес. Отведени от скотове в студа и тъмното. Как можеше да изпитвам такива обикновени неща като глад? Или сънливост?

Но ги изпитвах.

Отрязах още един щедър къс и се върнах в кухнята. Котаракът ме последва и когато седнах на масата, скочи на нея. Беше чаровник, много спретнат, на черни и бели петна, образец на добро здраве, освен чудатата извивка на опашката. Отчупих бучка от сиренето и я сложих пред него. Докато се върна на масата с къшей хляб и халба ейл, я беше довършил и придърпваше нов резен. Оставих го. Ядохме мълчаливо и се стараех да съм търпелив. Какво можеше да знае една котка, чудех се, което да ми помогне?

Той приключи преди мен, клекна и започна да чисти с лапи мустаците и муцуната си. Когато оставих халбата си на масата, спря и ме погледна. Онези, които не воняха, нямаха никаква миризма.

Тръпки пробягаха по гърба ми. Онзи без мирис — така беше наричал моят вълк Шута. И беше невидим за Осезанието ми. Дали беше вярно за всички с кръвта на Белите в жилите си?

След като я хванаха, спряха да убиват. Взеха само нея. И още една.