Господин Никой

Улицата е пуста. Крачките ми самотно отекват по тротоара. Стигам до ъгъла и завивам край ортопедическия магазин. На витрината са изложени два изкуствени крака и една ръка, потънали в прах. Може би за нуждаещите се тия съоръжения да изглеждат като свидна мечта, но на мене ми причиняват тягост и имам чувството, че ставите им ужасно скърцат. Минавам още три улици, също пусти, и излизам при гарата Сен Лазар. Тук е вече доста оживено. Купувам си от будката „Фигаро“ и го мушвам в джоба си. После влизам в едно от големите кафенета срещу гарата и сядам на една масичка в дъното.

— Голям крем и два кроасана — поръчвам на келнера.

Оставям цигарите и кибрита си на масата и разгръщам вестника. Сражения във Виетнам и гранични инциденти на израело-сирийската граница. Нищо особено. Леко повишаване цената на свинското. Аз свинско не ям. Келнерът ми донася закуската. Залавям се с нея, като оставям вестника разтворен на масата.

— Свободно ли е?

Човекът, който задава въпроса, е възрастен мъж с банална чиновническа физиономия и поизносена кафява пътна чанта. Кимам утвърдително. Непознатият сяда, слага чантата до краката си, вади цигари, запалва и оставя кутията на масата. По някакво съвпадение той също пуши зелени „житан“.

— Едно кафе — вика човекът с чантата, като вдига ръка към келнера.

После забелязва разтворения вестник.

— Разрешавате ли?

Наново кимам утвърдително. Непознатият взима вестника и потъва в четене. Привършвам закуската си, вземам зелената кутия и запалвам цигара. Това не е моята кутия, моята беше още непокътната, но аз не се формализирам и я слагам в джоба си.

Келнерът донася кафето на непознатия и аз използувам случая да уредя сметката си. Вестникът ми лежи сгънат на масата. Вземам го и небрежно го пъхвам в джоба си. После ставам, кимам също тъй небрежно на човека с чантата и излизам.

Седем часът. Още е рано за работа, но аз обичам да работя рано, докато наоколо ми няма хора да ми досаждат. Около гарата се блъска вече доста народ. Някои заминават, но повечето пристигат от околните селища. Тръгвам по рю дьо Шатодьон. Рю дьо Паради не с много далеч оттук, пък и една малка разходка преди началото на работния ден винаги е полезна.

Когато стигам до Центъра, вече е седем и половина. Позвънявам за всеки случай на вратата, а понеже никой не отваря, отключвам и влизам. Отварям една по една стаите. Никъде няма жива душа. Кабинетите на Кралев и Димов, както винаги, са заключени. Поглеждам за всеки случай през ключалките. Помещенията изглеждат празни. Вадя от джеба си ключ, отварям стаята на Димов, после заключвам отвътре и отново прибирам ключа. Днес е събота. В тоя ден сводката за събраните през седмицата по различни канали сведения вече лежи в чекмеджето на Димов. Сводката е изработена от Кралев, но Димов единствен има привилегията да я предава комуто трябва. Всяка събота. Винаги в събота.

Чекмеджето е заключено със секретен ключ, от който притежавам доста сполучлив дубликат. Оглеждам първо добре чекмеджето отвън, за да видя не е ли поставен белег, после отключвам и преди да извадя листовете на сводката, запомням добре как са поставени. Аз чета бързо и бързо запомням, затова четенето ми отнема не повече от десет минути. Поставям обратно страниците в чекмеджето, заключвам го и тъкмо се готвя да поема обратния път, когато навън се раздават стъпки. Отначало стъпките са глухи и далечни. Чува се отваряне и затваряне на врати. После стават по-ясни, защото се насочват насам.

Предварително съм установил, че ако някой някога ме завари в стаята, единственото място, дето мога да се скрия, е ъгълчето зад прашната тъмнозелена завеса на прозореца. Съвсем ненадеждно скривалище, но друго няма. И понеже стъпките все повече се приближават, аз се приютявам зад кадифената завеса и зачаквам. Ако е Димов, има известен шанс да влезе, да поседи, и без да ме усети, да отиде някъде оттатък. А може и да не е Димов.

Стъпките спират до самата врата. Чува се лекото натискане на бравата. Подир туй следва миг тишина, човекът може би наднича през ключалката. После стъпките се отдалечават встрани, щраква ключ и изскриптява вратата на Кралев.

Значи, Кралев е. Странно, че провери най-първо вратата на Димов. Самият Кралев няма какво да търси в бюрото на шефа, защото всичко, което се намира в това бюро, му е добре известно. Значи, съмнява се дали някой друг не е използувал мъртвия час, за да потърси вътре нещо.

Всички тия мисли минават през главата ми съвсем бегло и машинално, защото в момента нямам време за анализи. Трябва да се измъкна възможно по-бързо и по-тихо, защото подир малко ще пристигнат Гарвана и Смока и изобщо ще стане тъй оживено, че измъкването ще се окаже невъзможно.