Господин Никой

Излизам иззад завесата и безшумно пристъпвам към вратата. После вадя ключа, поставям го предпазливо в ключалката и внимателно го превъртам, за да не издаде нито звук. Подир туй все тъй беззвучно открехвам вратата, излизам в коридора, поставям ключа от другата страна на ключалката, затварям вратата и заключвам. Едва съм сложил ключа в джоба си, когато Кралев се подава от стаята си. Вдигам тутакси ръка и почуквам на вратата на Димов. Това е глупаво, разбира се, но единствено възможното в момента.

— На кого чукаш? — пита подигравателно Кралев.

— На Димов, на кого… Трябват ми български вестници…

— Димов още го няма. И ти знаеш това.

— Мислех, че може да е дошъл…

— А ти кога дойде?

— Преди десет минути.

— Виж ти Че как така не съм те видял? Аз минах по всички стаи.

— Бях в тоалетната.

Тоалетната е чак в дъното на апартамента и доколкото мога да съдя по звука на стъпките, Кралев не се е отбил дотам.

Черните очи под гъстите вежди ме гледат недоверчиво и неприязнено. Аз обаче издържам погледа на мургавия, без да се смущавам. Версията ми не е много убедителна, но е възможна. Ако ще, да вярва.

— Ти какво, на разпит ли ме подлагаш? — казвам аз и приближавам една крачка към него, просто така, за да чуя по-добре отговора му.

— А ти какво, искаш да ме биеш ли? — пита Кралев, като ме гледа все тъй пронизително.

Дз наистина с най-голямо удоволствие бих го светнал с ключа по ръбатия череп, но за момента не мога да си позволя подобно удоволствие.

— Слушай, Кралев: аз си гледам моята работа, гледай си и ти твоята и престани да ме настъпваш, защото някой ден мога да ти разваля настроението… и физиономията… без да мисля за последствията…

Аз говоря, сякаш едва се сдържам да не изпълня тутакси заканата си. Мургавият ме гледа, без да трепне, но това още не значи, че не вярва на думите ми. Обръщам му гръб, без да дочаквам евентуалната реплика, и се прибирам в стаята си.

Понякога не е излишно да се представиш за луда глава. Кралев се чувствува силен, защото има зад гърба си емигрантите и американците, докато зад моя гръб има само един Младенов, който незабавно ще се откаже от мене, ако интересите му го наложат. И все пак един отчаян човек, макар и сам, може да бъде доста неприятен на четири очи. Каква полза, че зад гърба ти са американците, когато оня, самичкият, те е превърнал на кайма.

Тактически погледнато, аз нямам полза да разкривам своята неприязън към Кралев, защото това ще го накара да бъде нащрек. Но понеже той и без туй е нащрек и непрестанно ме дебне и ме ненавижда до немай-къде, вредата от саморазкриването ми не е голяма.

Към девет хората почват да пристигат един по един и Центърът заживява обичайния си живот. Аз се занимавам с материалите по следващия брой и в същото време внимателно се вслушвам в движението наоколо си, за да разбера дали Кралев не се е опитал да предприеме нещо срещу мене. Всичко обаче си тече нормално. На вратата през неравни паузи звънят анонимните посетители, които Гарвана отвежда при Димов или при Кралев. Смока вари кафе в кухнята за шефовете и гостите. Тони и Милко оттатък лениво преглеждат сутрешните вестници.

Към обяд в стаята ми влиза Димов:

— Как е? Броят напредва ли?

Той хвърля бегъл поглед на разпръснатите върху бюрото ми ръкописи, без да си даде труд да посегне към тях. В израза на лицето му няма нищо необичайно. Пълната ръка машинално подхвърля ключовете с емблемата на скорпиона.

— Напредва по малко — отвръщам.

— Значи, напредва, а? — пита наново Димов като човек, комуто се иска да каже нещо, а няма какво да каже.

От известно време той е възприел по отношение на мене позата на великодушна доброжелателност.

— Да — кимам. — Повечето материали са вече готови. Остават уводната статия и…

— Добре, добре, това да се чува — прекъсва ме той и се оттегля.

В един и нещо отивам в кафенето „при българина“. Всички емигранти наричат това кафене „при българина“, като че самите те са австралийци. Тони и Милко, както винаги, са се заловили с автомата. Обядваме заедно тримата и после, понеже е събота следобед и няма какво да правим, се запиваме. Единият келнер е болен, а другият е в почивка до вечерта, затова ни сервира лично „българинът“. Това е тромав мъж с обли като на жена рамене и неподвижно лице с отпуснати бузи, което странно контрастира с живите хитри очички.

— Консумирайте повече, момчета Профитирайте, додето съм сам: аз пурбоари не вземам — окуражава ни той, като по обичая си използува френски думи с български окончания.

— Кажи го на Емил — обажда се Тони. — Днеска той е черпещият.

Не възразявам, макар да не съм казал, че аз ще бъда черпещият. Изобщо шефовете би трябвало да вземат пример от нас, защото ние тримата никога не правим истории за пари.

— Ти прекалено се стараеш, братче — казва ми Тони за трети път вече, когато „българинът“ донася поредната бутилка божоле. — Ако мислиш, че по този начин ще спечелиш симпатиите на Кралев, много се лъжеш. Ще те вземе за съперник и още повече ще те намрази. Карай като мене и като Милко. Ще те ругаят, но ще те търпят, понеже си безопасна игла…