Господин Никой

— Значи, всичко е наред. Ще ви заведа до вас, ще вземете ключовете, без да вдигате излишен шум, и ще ми ги донесете. Подир това ще прескочим до друго едно място, за да подготвя някои подробности по заминаването ви, а призори ще ви кача на влака и ще ви връча адреса, където ще чакате да ви потърся. Ясно ли е?

Тя кимна покорно.

— Как сте с парите?

— Нямам ни сантим.

— Добре, и това ще се уреди. Да тръгваме.

Тя става мълчаливо и ние излизаме. Лида се движи като автомат, изпаднала отново в унеса си, и аз трябва да я побутвам леко, за да я насочвам към изхода.

— Вие оня ден бяхте прав — произнася тя с безцветен глас. — Имам чувството, че наистина се движа в тоя живот без цел и без посока.

— Защо без посока? — питам. — Нали отиваме за ключовете?

Седма глава

Мери Ламур е напълно права: една среща в седем часа заранта не е особено съблазнителна. А когато отиваш на такава среща, без да си мигнал изобщо през нощта, рандевуто става съвсем непривлекателно.

Отключвам квартирата на фобур Монмартър, като машинално отбелязвам в ума си, че напоследък ключовете в джоба ми прекалено са се умножили, нещо доста абсурдно за бездомник като мене. Намирам в кухнята кафе и се опитвам да си спомня уроците на Франсоаз относно приготвянето на тая настойка. Кафето се получава поносимо за невзискателния ми вкус. Тъкмо го опитвам, когато на входа се позвънява.

Мери Ламур е в ослепителен пролетно-летен тоалет — оранжева рокля с огромни червени цветя. Един пищен мак е разцъфнал на корема й, а втори подобен — върху обратната страна на медала.

— Как ме намираш? — пита тя, — като върти доволно големите си бутове. — Трябваше съвсем набързо да се приготвя…

— Ужасно съблазнителна и облечена тъкмо за случая — казвам аз. — Скъпа Мери, имам чувството, че днес е денят на твоята сватба.

Жената ме поглежда с нещо средно между плахо сепване и радостно оживление:

— Моята сватба?…

— Именно. И ако съжалявам за нещо, то е само, че не аз ще бъда женихът. Но, между нас казано, ролята на домашен приятел си има и хубавите страни…

— Чакай, момчето ми, че ще ме заболи глава. Можеш по-спокойничко, какви ги дрънкаш?

— Тъкмо това искам да направя — кимам аз и й подавам моите „зелени“.

Мери Ламур запалва и се отпуска върху дивана, като повдига нагоре широката си пола, за да не я измачка и за да ми покаже, че бедрата й по всяко време на денонощието са еднакво привлекателни.

— Скъпа Мери, непредвидени обстоятелства налагат да встъпиш в брак, и то още тая заран, с нашия приятел Младенов.

— Младенов? Тоя старик? — извиква с негодувание артистката.

— Именно — кимам, — но това са подробности.

— Подробности, ама за тебе, а не за тая, дето ще се венчава.

— Кротко, мойто момиче — успокоявам я аз. — Казах ти вече, че искам да те спася от опасността, която те грози. Днес е твоят последен безопасен ден. Утре е възможно да се разразят ужасни неща. Затова нямаме нито миг за губене. Ти се нуждаеш от закрила. А в тая страна най-добрата закрила е законът.

— Моля те, само не увъртай. Какво общо има законът с тоя старик?

— Ти трябва да имаш надеждно убежище срещу едно вероятно покушение от страна на Димов. Най-сигурно убежище в случая може да бъде домът на един тачен и известен гражданин като Младенов. Но за да се приютиш в дома на тоя гражданин, без Димов да има право да посегне на тебе, трябва да бъдеш там на законно основание, като съпруга на Младенов.

— Ако Димов реши да посяга, никакво законно основание няма да го спре — изпъшква не без известна логика жената. — Той ще ме дебне на самия изход и ще ме пречука при първия възможен случай.

— Вярно — съгласявам се. — Но в момента се касае само за два-три дни. Аз ще имам грижата да си осигурим подкрепата на властите. А подир два-три дни Димов може и ще бъде пречукан от друг. Междуособицата се разгаря все повече.

— Не ми се иска да се омъжвам за Младенов — казва капризно артистката, като ме поглежда с красноречив и съдържателен поглед, в смисъл: щом трябва непременно да се сключи брак, дай да го сключим с тебе.

— Виж какво, Мери: става дума за нещо съвсем символично — една формалност пред законите. Подобни бракове както се сключват, така се и разтрогват. Макар че, ако питаш мене, ти само ще имаш полза от тая връзка. Младенов е политическа личност, почитан човек и скоро ще добие още по-голяма тежест. Чрез него ще влезеш в голямото общество, ще ходиш по приеми, ще имаш име и положение. При това той е либерален човек, а не ревнивец като Димов и няма изобщо да ти се меси в частния живот. А това, че е стар, си има и добрата страна, защото утре, като се гътне да умре, париците му ще дойдат при твоите.

— Сладкодумен си като поп — въздъхва Мери. — Добре, ако смяташ, че толкова е нужно…

— Съдбоносно е — казвам. — От това зависи животът ти.

Прескачам до кухнята да донеса кафето и додето пълня чашите, Мери се сеща, че няма брачен воал.

— Символично или не, но аз за пръв път се венчавам — заявява тя, вероятно убедена, че този пръв път няма да бъде и последен. — Трябва да си намеря воал.