Господин Никой

— Добре, и воал ще намерим. След половин час отварят големите магазини. А сега кажи, какво направи с медалиона?

— Ами смених го, както ми беше казал. Излизах вчера с колата по покупки и преди да му върна ключа, смених талисмана.

Изпиваме кафето си и аз с безпокойство откривам, че Мери има свои планове за прекарването на споменатия половин час. Тя става и се навежда към мене, надвесвайки заплашително огромния си бюст. Пълните устни ме награждават с дълга влажна целувка.

— Караш ме да губя съзнание — избъбрям аз, като я придържам за пищните рамене. — Жалко, че не разполагаме с много време. Не бих искал да те имам така крадешком поне първия път.

Но Мери очевидно е готова и крадешком, затова побързвам да отклоня мислите й в друга посока:

— Навярно си произвеждала фурор на сцената на онова кабаре…

— И още как — възкликва Мери, като обляга ръце на едрите си бутове. — Имаше хора, които идваха само за моя номер. Какъв номер, господи Сансасионел Дьо тонер * Пускаха един червен прожектор и аз излизах на въртящия се дансинг, обляна в червена светлина… Ама каква червена светлина… Оттогава никое червено не ми се вижда достатъчно червено. Ето, и това не е достатъчно червено — извиква тя и тупва огромния мак на корема си.

* Сензационно Гръмотевично

Аз я слушам, като си казвам, че отчаяният далтонизъм, с който Мери подбира тоалетите си, има все пак някаква причина.

— Един червен прожектор и под него аз в съвсем тънка туника, тънка и прозирна като паяжина, представяш ли си Една туника, под която всичко се вижда… А можеш да ми вярваш, че имаше какво да се вижда, защото освен чорапите и жартиерите не носех нищо друго на себе си. Оркестърът изпищяваше диво, после млъкваше и ударните инструменти почваха да думкат ей в тоя такт и тогава чак почваше номерът…

Мери Ламур меко тупка една в друга пълните си длани, за да маркира такта, и бавно раздвижва бедрата си, за да илюстрира номера, но аз навреме я спирам.

— Скъпа Мери, да не изтървем булото Церемонията е в осем и половина.

— Какъв си ужасен — въздъхва артистката, изтръгната от възбудата си. — Щом почна да се разпалвам, и бързаш да ме прекъснеш

— Съвпадение — казвам. — Стечение на обстоятелствата. Но животът е още пред нас.

И като я подбутвам по пълния гръб, внимателно я насочвам към изхода.

* * *

Забелязал съм, че и най-дребната делова тайна се опазва само с неимоверни трудности. Но когато се касае за величайша глупост като брака Марин Младенов — Мери Ламур, всичко минава изведнаж съвсем леко и тайната се осигурява без всякаква мъка.

Заварваме Младенов в определения час да измерва с малко нервни стъпки тротоара пред кметството. Той е облечен с подходящ за случая черен костюм, същия, с който вчера бе изпращал Тони към вечното му жилище. Все пак, за да бъде ясно, че не се касае за погребение, а за сватба, старецът се е охарчил за един бял карамфил, подаващ се свенливо от малкото джобче като росна кърпичка. Женихът очевидно не смее да се кипри много с цветето, защото още не е сигурен дали бракът изобщо ще се състои.

Нашето ненадейно появяване иззад ъгъла на сградата оживява стареца и усилва добавъчно смущението му. Той се чуди какво държане да възприеме, но Мери го избавя от колебанията му, като фамилиарно го хваща подръка. В преддверието артистката поставя булото си, додето аз държа пред лицето й малко огледалце, а Младенов най-сетне се окуражава да закичи карамфила на бутониерата си. После тримата се отправяме към залата за церемонии, където в резултат на едно обаждане от страна на Франсоаз всичко е вече готово.

Процедурата е делова и свободна от сантиментални напътствия. Понеже аз съм единственият близък на младоженците, един от чиновниците подписва като втори свидетел, а подир малко Младенов получава препис от акта, докато аз се задоволявам да запаметя за всеки случай номера.

Излизаме навън и Мери по мое настояване, макар и не без съжаление, прибира воала обратно в плика от „Лафайет“. Подир което, понеже съм нещо като кум, аз отвеждам двойката до близкото кафене и поръчвам бутилка шампанско.

— За здравето на двама ви — вдигам чашата.

— За здравето на трима ни — поправя Мери, като ми хвърля многозначителен поглед.

— Точно така: за трима ни — присъединява се добродушно Младенов, решил очевидно, че щом в семейството трябва да има трети, то по-добре е този трети да бъде свой човек като мене.

И понеже никой не се интересува за моето собствено мнение по въпроса, аз също се примирявам и вдигам чашата.

— Сега засега, както се разбрахме, бракът остава в пълна тайна — напомням аз. — Даже няма да е зле да повериш воала си на мене, скъпа Мери.

— Не се безпокой. Няма да го оставя да се подмята из къщата. Мери Ламур не е вчерашна — възпротивява се жената, очевидно нежелаеща да се раздели с украшението си.

— Ще се прибереш при Димов, все едно че нищо не е станало. Трябва да се пази пълен секрет — настоявам аз.

— Че той, тоя секрет, може да трае до безкрай — обажда се кисело старецът.