Господин Никой

— …Ставаше дума и за обмислянето на някаква операция, но не можах да чуя нищо определено, защото тъкмо тогава ония дойдоха…

Не мога да си позволя да кажа повече, защото ме е страх, че ако шефовете на Франсоаз и Льоконт узнаят преждевременно подробностите по операцията, могат брутално да се намесят и да провалят целия ми план. Не е нужно тъкмо преди края да създавам ситуация, при която Кралев би могъл да се изплъзне. Аз имам да уреждам сметки с тоя човек.

За моя изненада и облекчение Франсоаз не проявява особен интерес при споменаване на операцията.

— Хубаво — промърморва тя и пуска още една струя дим в лицето ми. — Да видим сега оттук нататък.

Излагам набързо плана за най-близките си действия. Франсоаз кима или прави къси бележки. После, когато свършвам, тя отново ме поглежда с оня поглед, който пронизва очите ми и излиза от тила ми.

— Добре. И помни какво ти казах: хлътнеш ли, знай, че си сам. Ако се опиташ да се позовеш на нас, това само ще отегчи положението ти.

Тя изгася цигарата си и става.

— В случай, че има нещо, можеш да ми телефонираш. До обед съм тук. Ще бъда в къщи и след седем вечерта, ако ти трябвам по работа.

— Трябваш ми — промърморвам, като също ставам. — Ужасно ми трябваш.

И прегръщам раменете й през копринения пеньоар. Тя ме улавя за ръката и деловито поглежда часовника ми:

— Всъщност бих могла да те позабавлявам един час. Макар че с всички тия твои женски връзки ти съвсем не го заслужаваш. Какво да правя, такава съм: умирам за дебютанти.

Аз също умирам за такива нежни женички. Затова затягам прегръдката, като мисля разсеяно, че на такива като нас не е писано да останат насаме дори в леглото. Може би тъкмо затуй Франсоаз никога не изрича нежни думи, уверена, че в същото това време един магнитофон наблизо се върти, готов да запечата за вечността отлитащия миг. „О, миг, поспри“, както бе казал Фауст или някой друг.

* * *

Когато някой върви по петите ти, логично е да се стремиш да му се изплъзнеш възможно най-бързо. Понякога обаче по-просто е да тръгнеш насреща му и да кажеш: „Здрасти, как е работата?“

Моят случай е тъкмо от тоя род. След като предната вечер съм заловен на местопрестъплението, след като съм бил следен из целия град, след като най-сетне ми е била задигната колата от хората на Центъра, аз отивам към десет часа в същия тоя Център, позвънявам, минавам нахално край Гарвана, който ми е отворил и ме гледа зяпнал от учудване, и спокойно влизам в стаята си. Хвърлям на масата купчината нови броеве, току-що взети от печатницата, сядам на стола и поставям краката си върху бюрото, според изискванията на най-доброто американско възпитание. Малко по-късно в стаята влиза Младенов. Вестта за убийството на Димов очевидно вече е стигнала до Центъра, защото Младенов е поизправил костеливата си снага и в походката му се долавя достойнството на истинския шеф. Той поглежда с явен укор поставените ми на масата крака, но понеже не благоволявам да променя позата си, минава на въпроса:

— Емиле, мисля, че се разбрахме: твоето по-нататъшно оставане в Центъра е нежелателно.

— Както виждам, ти май вече си ръкоположен за шеф — отвръщам аз, без да се стряскам от важния му вид.

— Има нещо такова. Тази заран тук станаха някои разговори с отговорни хора и ръководството бе поверено на мене. Между другото ми беше напомнено, че ти трябва да бъдеш незабавно отстранен от Центъра. Следва да ти кажа, че дори от страна на едного — старецът натъртва на местоимението — бяха направени обидни намеци, че съм бил под твое влияние. Това още повече налага да напуснеш незабавно Центъра.

Би трябвало да отговоря: „Осигурих ти, значи, добро наследство и шефско място, а сега ми обръщаш гръб. Чакай, старче, тия работи така не стават.“ Но това са детинщини и после, човек не може да приказва свободно в една стая, където всичко се подслушва. Затуй се задоволявам да измърморя:

— Умрял съм ви за Центъра. Донесох екземпляри от новия брой, защото такава ни беше уговорката. За другото не се вълнувай. Можеш да смяташ, че не се познаваме.

Младенов понечва да изяви някакъв лицемерен протест, но пресметливостта му надделява и той казва сухо:

— Така ще бъде най-добре. Впрочем, ако не бързаш, почакай десетина минути. Кралев искаше да говори с тебе.

Новият шеф ми кима леко и си излиза. Този път гърбът му е още по-изправен, защото от него е паднало бремето на една главоболна дружба.

„Защо не, ще почакам — казвам си аз. — Човек никога не знае какво може да излезе от един разговор.“

Кралев очевидно е някъде навън. Той обаче не ме принуждава дълго да чакам, защото само няколко минути по-късно нахълтва в стаята и се изправя пред бюрото ми, сложил заканително ръце на кръста си. Черните му очички са кръвясали от злоба, снопче от рядката му мазна коса се е спуснало над челото. Тоя заплашителен вид не ме вцепенява, защото друго не съм и очаквал. По-изненадваща се оказва репликата му:

— Къде е момичето?

Сега я втасахме. Очаквах да чуя „къде беше снощи?“ или „кой уби Димов?“, но не и „къде е момичето?“

— Омъжи се — отвръщам студено.