Господин Никой

Все пак аз продължавам да карам бавно, без да обръщам никакво внимание на пежото, за да притъпя бдителността на дръвника. Едва когато излизаме пред Операта и се уверявам, че Гарвана е през две коли зад мене, аз, заел удобна позиция, потеглям стремглаво на червено. Полицаят изсвирва пронизително, но движението тук е такова, че той не може да се занимава с мене. Ягуарът ми с пълна скорост поема по авеню дьо лОпера, преминава цялото авеню, пресича Риволи и площада Карусел и излиза на кейовете. Щом Гарвана дотук не е успял да ме настигне, оттук нататък това ще бъде съвсем невъзможно, защото движението по кея е много по-леко, а моята таратайка е изумително чевръста.

Надувам колата с непозволена скорост, както впрочем правят и всички наоколо, стигам Бастилията, минавам по Доменил, пресичам гората Венсен и излизам на Марна. В делничен ден тук е безлюдно и тихо. В почти неподвижните масленозелени води на реката плуват тъмните сенки на дърветата. Плажът-къпалня е пуст. Малките бирарийки — също.

Поемам по тесния асфалтиран път край реката, изминавам към километър, после отбивам встрани и спирам ягуара сред една полянка между храсталака. Трябва да се справя с последната задача, останала неизпълнена снощи. Трябва да пусна в ход останалата част от техниката си, защото не знам какво ме чака.

Въоръжавам се с отвертка и пропълзявам под ягуара. Винтовете, с които гаражистът е монтирал металическата кутия, се развинтват лесно, но още при самото им развинтване имам чувството, че кутията е ненормално лека. Нищо чудно, защото тя се оказва празна.

Значи, колата ми е върната след щателен обиск и съответно изземване. Захвърлям кутията в храсталака и отварям багажника. Тенекията за масло и пистолетът в нея са налице, но това съвсем не ме успокоява. Загубата на техниката под шасито е за мене тъй съдбоносна, че поставя под съмнение изхода на цялата операция.

Единствената ми утеха при такива тежки случаи е, че и те са били предвидени — въпреки цялата им невероятност — и че все пак продължавам играта. Това не е особено голяма утеха, но по липса на друго…

Трябва поне да използувам обстоятелството, че за момента нямам зад гърба си опашки като Гарвана или Смока. Затварям багажника, качвам се в ягуара и потеглям към предградието Ножан. Намирам с питане местната пощенска станция, поръчвам бърз разговор с Марсилия и се свързвам с Лида, за да разбера спазва ли инструкциите и да й дам някои добавъчни напътствия. После отново се качвам на таратайката и се връщам в града, избягвайки улиците, където бих могъл да се сблъскам с неприятни познати. Стигам до гарата „Сен Лазар“ и гарирам в рю дьо Ром, изобилствуваща с радиопринадлежности също както рю дьо Паради — с порцелани.

Микрофончето, малкият усилвател и няколкото метра жица, която си набавям, биха накарали вероятно всеки колега да се усмихне подигравателно, но понякога се налага човек да действува с подръчни материали като прост любител. Заключвам пакетчето в кутията за ръкавици и наново подкарвам. Спирам на площад Сен Огюстен и влизам в едно кафене, за да изконсумирам всекидневния бифтек с пържени картофи. Следобеда въпреки двойното кафе ужасно ми се доспива и аз решавам, че мога да си позволя два часа сън, преди да минем нататък.

Когато гарирам пред къщи, установявам без особена изненада, че двама познати по лице емигранти вече очакват пристигането ми, инсталирани с вестници в ръка в един очукан опел рекорд. Те ме поглеждат само за справка и аз, несмущаван от никого, изкачвам вечните деветдесет и две стъпала.

Преди да се отпусна в леглото, проверявам за всеки случай дали апаратурата е на мястото си под газовата печка. Апаратурата си лежи там, дето съм я оставил. Но печката е премествана в мое отсъствие. Косъмчето, което съм използувал като белег, липсва.

* * *

Следващият подред. Следващият и този път не съм аз. Изпращаме Димов. Димов също ще почива недалеч от Хайне и Стендал. Това е за него една добра възможност да се запознае на оня свят с имената на някои автори, които приживе едва ли е чувал.

Версията на нашия домашен лекар с голямата глава и тъмните очила и този път е „сърдечен удар“. Тоя човек очевидно няма в джоба си други диагнози. Пробитото слепоочие е позатрупано с цветя и не личи. Изобщо излишно е да се вдига особен шум около семейните разпри. Но сред емигрантите отново е пръснат настойчивият слух, че и тая смърт е дело на комунистите.

Може би тъкмо затова, а може би и поради туй, че днес няма никакъв интересен мач, на гробището са се събрали над стотина души. Цветът на емиграцията е в пълния си комплект. Не липсвам и аз.