Господин Никой

Но в тоя миг се чуват четири тъпи изстрела на пистолет, снабден със заглушител. И подир туй дрезгавият глас на Гарвана:

— Всичко ще се изпоплеска. Другаде май трябваше да свършим тая работа. Тук няма как да я прикрием.

— Какво ще я прикриваш бе, ще я джиросаме на оня мръсник Бобев — обажда се Смока.

Двамата почват да обсъждат на висок глас въпросите, свързани с прикриването.

Свалям слушалката и ставам. В помещението е вече почти съвсем тъмно. Само близко до прозореца все още витае сивосинкава дрезгавина. И в тая дрезгавина с насочен срещу мен пистолет е застанал Кралев.

* * *

— Чу ли всичко? — пита Кралев с тръбния си глас, като държи пистолета насочен към корема ми.

Аз мълча и машинално преценявам наум положението, като търся и най-малките възможности за някакъв изход. Но възможности за изход няма.

— Чу ли? — повтаря по-високо Кралев.

И понеже вижда, че не мисля да отговарям, добавя:

— Ако си чул, значи, знаеш вече процедурата.

Бих могъл да изпробвам някой ненадеен скок, но това е отчаяна работа, защото куршумът още преди скока ще ме прониже и защото даже да не ме прониже, навън сигурно вече дебнат Гарвана и Смока и това, което Кралев сам не е успял да свърши, ще го свършат тримата с общи сили. Все пак внезапното движение си остава единствената възможност. Затова аз внимателно следя жестовете на чернокосия, като дебна съответния момент. Но Кралев също внимателно ме наблюдава. Той, изглежда, е изтълкувал по своему напрегнатия ми поглед, защото изведнаж запитва почти с любопитство:

— Страх ли те е?

Може би това е само игра — мярка се в ума ми. Може би чернокосият е дошъл само да ме поизплаши с тоя пистолет, за да изтръгне нещо. Но тая мисъл също не е утешителна. Ако е дошъл да изтръгне нещо, то ще бъде нещо такова, което аз не бих могъл да му кажа. Значи, пак същото ме чака.

— И аз ли имам присъда? — питам просто за да доловя нещо.

— Смъртна присъда — уточнява Кралев.

— Изглежда, тия присъди ти си ги издаваш и ти си ги изпълняваш.

— Не ги издавам аз — отвръща чернокосият. — Знаеш добре, че не ги издавам аз, и даже си получил предупреждение, обаче умираш да се правиш на абдал.

Аз мълча, като съобразявам, че ако успея да проточа малко разговора, ще стане достатъчно тъмно, за да мога да изпробвам с известен шанс номера на скока.

— Ти мислиш, че много хитро се правиш на абдал — подхваща отново Кралев, — но всъщност това ти се удава само защото си наистина абдал. Ако не беше абдал, щеше по-рано да оставиш одеве слушалките. Това нямаше да те спаси, но поне щеше да ми затрудниш задачата. Ако не беше абдал, щеше да разбереш, че тая гоненица с колите, дето я правиш, е чиста глупост. Ние още оня ден ти бутнахме в колата едно малко нещо, дето вика по етера „пиу-пиу“ и дето отдалече ни казва къде си. Дори да се откопчиш за малко, след туй отново те налапваме. Така те налапахме и снощи, когато бе дошъл да дебнеш.

— Казах ти, че имах среща.

— Да, ама аз не съм абдал като тебе, за да повярвам. А ти повярва например днеска следобед, че сме те оставили на мира, и се изтърси тука, пък ние просто си те чакахме на прозореца на отсрещната къща, за да не се морим да те гоним…

Слушам глупавите му самохвалства с едно ухо, като продължавам да съобразявам. По всичко личи, че камионетката и спортният меркури не са били пратени от Кралев. По всичко личи, че дори да бих успял по чудо да се отърва от чернокосия, то ще бъде само за да попадна в други ръце. Може да не съм се оказал чак абдал, но не съм бил и достатъчно предпазлив. Ако бях залостил с нещо вратата към черната стълба, Кралев не би се добрал тъй леко до мене. Макар че и това едва ли би ми помогнало. Изобщо, върви да се оплачеш на баща си и на майка си…

— Дойдох, за да услужа на Лида — казвам аз, за да кажа все пак нещо. — Лида предполагаше, че ти ще искаш да говориш с баща й по неин адрес, и държеше да знае какво ще решите, и…

— Лъжеш — прекъсва ме Кралев. — Лида не е в Париж. Това го установихме. И то се дължи на твоите мръсни машинации…

— Затова ли ми издадохте присъдата?

— Ти добре знаеш за кое Ти си предател, Бобев, и сега ще си платиш за предателството.

— Това го чух още когато искахте да ме къпете в банята.

— Тогава обвиненията срещу тебе бяха дребна работа. Тогава те мислехме само за френски агент. А сега разбрахме, че си и български

— Ти май не си на себе си — казвам тихо. — Освен ако си го измислил съзнателно, за да ми отмъстиш за друго.

— Така да бъде — отстъпва Кралев. — А ти къде пропадна тая заран?

— Питай Гарвана, нали беше по петите ми. Питай твоето „пиу-пиу“, нали всичко ти казва.

— А ти защо не искаш сам да отговориш? Защото отиде да предаваш, така ли? Само че предавателят се оказа в дефицит. Изчезнал яко дим

В тавана се разнася нещо като кашлица. Кралев се смее с явна наслада, без обаче да ме изпуска от очи:

— Може ли да обясниш за какво ти беше този предавател? Или, хайде, остави това. Знаем, че ти е бил за връзка с България. Кажи поне от кого и кога го получи