Господин Никой

Таксито наистина свива към рю дьо Прованс. Без да му обръщам повече внимание, аз продължавам пътя си, излизам на Осман и се насочвам към Етоал. Камионетката е подире ми, макар и твърде назад. Толкова продължително съвпадение на пътищата не може да бъде случайно. Докато съобразявам как да се отърва от камионетката, забелязвам един втори, често повтарящ се елемент, този път в пейзажа пред мене. Това е тъмносиният спортен меркури, който бе ми се мярнал още на Клиши. Значи, блокиран съм от двете страни, като спътникът ми отпред притежава една достатъчно мощна кола, за да мога да се изплъзна с някоя евтина лудория.

Когато две коли те дебнат успешно от далечно разстояние въпреки внезапните ти свивания насам-натам, логично е да се предполага, че са снабдени с необходимата радиоапаратура. Това прави проблема за бягството още по-сложен. Не ми остава нищо друго, освен да се простя с колата и да се върна към традициите на славната пехота.

Междувременно загубвам всякакъв интерес към площад Етоал. Намерението ми да създам впечатление, че отивам да посетя в тоя квартал Лида, след което да изчезна безследно, отпада. Да се простя с колата си, това съвсем не значи да я зарежа на другия край на града. Свивам по рю Тронше. Когато стигам Мадлената, установявам, че тъмносиният меркури е отново пред мене. Продължавам пътя си, без да давам признаци на паника, и додето въртя с една ръка кормилото и чакам на светофарите, отключвам кутията за ръкавици и прибирам купените заранта съоръжения в джобовете си. Не забравям и опаковката, тъй като напечатаната върху нея фирма на радиомагазина може да прозвучи някому твърде интригуващо.

Сега колана е чиста. Остава само да я приютя някъде. Завивам зад Борсата и влизам в рю Вивиен. Тъмносиният меркури е изчезнал някъде встрани, но камионетката е на стотина метра зад мене. Гарирам внезапно в първото ми попаднало място, изскачам от колата и се вмъквам в пасажа Вивиен. Пасажът е дълъг, но счупен надве под прав ъгъл. Точно на ръба на тоя прав ъгъл има една стара антикварна книжарница, чиито витрини са добре задръстени с лавици прашни книги. Писано ми е било да почета паметта на Тони, като повторя номера му. Влизам в книжарницата с нехайния вид на човек, надникнал тук от любопитство, и почвам да преглеждам томовете на рафта в ъгъла, без да си давам труд да чета заглавията. Книжарят, един възрастен здравеняк с добродушно лице, не ми обръща никакво внимание. Той е потънал в разговор с един също тъй възрастен клиент относно фантастичната цена, на която било продадено първото издание на „Цветя на злото“ на еди-кой си търг. После разговорът се прехвърля върху самия Бодлер и неговото място във френската поезия, като единият от опонентите го смята за парнасист, а другият за символист. В момента обаче моят ум е зает не толкова с „Цветя на злото“, колкото с едно не по-малко зловещо цвете, носещо невинното име „Незабравка“. Това ми пречи да следя през процепа между две лавици движението по пасажа. Няколко минути по-късно един непознат човек минава край витрината с характерната походка на преследвач, който само от приличие не се впуска да тича. Малко по-сетне втори човек минава със същата походка, но в обратна посока.

Аз вече съм прехвърлил целия горен рафт и минавам към следващия. В подобни мигове не е полезно да се проявява нетърпение. В това отношение примерът с Тони е достатъчно назидателен. Едно по-бързо излизане — и започва поредицата от причини и следствия, която те изпраща на оня свят. Може би нещастието на Тони е, че бе се пъхнал в книжарница, а не в бистро. Ако беше влязъл в бистрото, имаше всички шансове да се запие, а в една книжарница какво може да направиш, освен да се завъртиш и да си излезеш.

— Търсите ли нещо? — запитва ме услужливо старикът, забелязал най-сетне присъствието ми.

— Търся първото издание на „Кандид“ — отвръщам, за да кажа нещо.

— Ха-ха-ха, аз също Ако го намерите, съобщете ми.

Той ме поглежда, като че съм казал кой знае каква смешка, и добавя:

— И запомнете за сведение, че първото издание на „Кандид“ няма размерите, нито обема на теченията от „Илюстрасион“.

Благодаря за информацията и си тръгвам. За всеки случай излизам от другата страна на пасажа и след малко се озовавам в градината на Пале Роаял. Градината е заобиколена с дълги аркади, където нарядко се мяркат самотни пешеходци и където отдалече виждаш има ли някой пред тебе или подир тебе. Изминавам за справка цялата аркада, стигам до площадчето Пале Роял и вземам такси.

— Хубав ден, нали? — казва възрастният шофьор и подкарва с трясък старото купе.

Този е от приказливите.

— Чудесен — избъбрям, като мисля обратното.

* * *