Град на паднали ангели

Гадже? Саймън беше толкова шашнат, че я погледна слисано. Тя обаче гледаше двамата ратаи, тъмните й очи святкаха. От една страна не мислеше, че Изабел възприема себе си като негово „гадже”. От друга страна това беше показателно, колко странен беше станал животът му — че именно тази вечер изказването на Изабел го порази най-много, а не фактът, че го викат на среща с най-силния вампир в Ню Йорк.

— Господарят ми — каза господин Уокър с тон, който вероятно смяташе за успокоителен,

— иска да отправи предложение на Дневния вампир…

— Той се казва Саймън. Саймън Люис.

— Към господин Люис. За господин Люис ще е най-добре да ни придружи доброволно и да изслуша господаря ни. Кълна се в честта на господаря ми, че няма да бъдете наранен, Дневен вампире, и че, ако решите, можете да отхвърлите предложението на господаря ми. Изборът е ваш.

„Г осподарят ми, господарят ми.” Господин Уокър изговаряше думата с нещо средно между обожание и благоговение. Саймън потръпна вътрешно. Беше ужасно да си обвързан до такава степен с някого и да нямаш собствена воля.

Изабел клатеше глава; като каза само с устни „не” на Саймън. Може би беше права, помисли си той. Изабел беше отличен ловец на сенки. Тя преследваше демони и нарушаващи Закона долноземци (полудели вампири, магьосници, практикуващи черна магия, върколаци, побеснели и изяли някого) от дванайсетгодишна и може би беше най-добрият ловец на сенки на нейната възраст, с изключение на брат й Джейс. И с изключение на Себастиан, помисли си Саймън, който беше по-добър и от двамата. Но пък той беше мъртъв.

— Добре — рече Саймън. — Ще дойда.

Изабел завъртя очи.

— Саймън — запротестира тя.

И двамата ратаи потриха ръце като злодеи от комикс. Страховит беше не самият жест, а че го направиха в един и същи момент и по един и същи начин — сякаш бяха марионетки и някой беше дръпнал конците им в синхрон.

— Отлично — каза господин Арчър.

Изабел удари камата в масата с трясък и се наведе напред, блестящата й черна коса помете покривката на масата.

— Саймън — рече тя с настойчив шепот, — не ставай глупав. Няма причина да тръгнеш с тях. А Рафаел е идиот.

— Рафаел е водач на вампирите — отвърна Саймън. — Неговата кръв ме направи вампир. Той е моят… както там се казва.

— Отец, създател, творец. Има милиони думи за това, което той направи — каза Изабел разсеяно. — Неговата кръв може и да те е направила вампир, но не тя те направи дневен вампир — очите й срещнаха неговите през масата. „Джейс те направи дневен вампир”. Тя обаче никога не би го изрекла на глас; само няколко души знаеха истината, цялата история за Джейс и защо Саймън беше такъв. — Не е нужно да правиш каквото той ти нареди.

— Разбира се — каза Саймън и понижи глас. — Но, ако откажа, мислиш ли, че Рафаел ще го преглътне? Няма. Ще продължи да ме преследва. — Погледна крадешком към ратаите. — Те ще ме тормозят навсякъде. Навън, в училище, у Клеъри…

— И какво? Клеъри няма да го понесе? — Изабел вдигна ръце. — Добре. Нека поне дойда с теб.

— Категорично не — отсече господин Арчър. — Това не засяга ловците на сенки. Това е работа на Децата на нощта.

— Аз няма.

— Законът ни дава право да пазим делата си в тайна — проговори господин Уокър сковано.

— И да ги обсъждаме само помежду си.

Саймън ги погледна.

— Дайте ни един момент, моля. Искам да говоря с Изабел.

За кратко настъпи тишина. Около тях животът в заведението продължаваше. Ресторантът започваше да се пълни, както всяка вечер. Прожекцията в киното на долната улица беше свършила и сервитьорките се суетяха наоколо, носеха вдигащи пара чинии на клиентите, двойките на съседните маси се смееха и бъбреха, готвачите зад бара си крещяха поръчки един на друг. Никой не поглеждаше към тях и не осъзнаваше, че става нещо странно. Саймън вече беше свикнал с магическия прах, но понякога, когато беше с Изабел, не можеше да се отърси от чувството, че е затворен зад невидима стъклена стена, откъснат от човечеството и от кръговрата на живота.

— Много добре — каза господин Уокър и отстъпи. — Господарят ми обаче не обича да чака.

Те се отдръпнаха към вратата (очевидно студеният въздух, който нахлуваше, когато някой влизаше или излизаше, не им пречеше) и застанаха като статуи. Саймън се обърна към Изабел.

— Всичко ще бъде наред. Няма да ме наранят. Не могат да ме наранят. Рафаел знае всичко за… — той махна неловко към челото си —… това.

Изабел протегна ръка през масата и отметна косата от челото му, докосването й беше по-скоро проучвателно, отколкото проява на нежност. Тя се намръщи. Саймън беше гледал белега достатъчно пъти в огледалото и знаеше как изглежда. Сякаш някой беше взел тънка четка и беше нарисувал няколко линии на челото му, над и между веждите. Понякога знакът променяше формата си, подобно на картините, образувани от облаците в небето, но беше ясен и черен, и някак заплашителен. Като предупредителна табела на чужд език. Което, предполагаше Саймън, си беше точно така.

— Наистина ли. действа? — попита тя шепнешком.