Град на паднали ангели

Май най-накрая ще ми кажеш защо ме доведе тук, което е някакво начало.

На глас Саймън каза:

— Слушам ви.

— Името ми ти беше познато — рече Камила. — Рафаел ти е говорил за мен, нали? — имаше много лек акцент, но Саймън не можеше да определи какъв.

— Беше ми казал, че вие сте водач на клана и че той само ви замества, докато ви няма. Че играе ролята на вицепрезидент или нещо такова.

— А — тя леко захапа долната си устна, — това, всъщност, не е съвсем вярно. Бих искала да ти кажа истината, Саймън. И бих искала да ти отправя едно предложение. Но първо искам ти да ми обещаеш нещо.

— Какво по-точно?

— Че каквото и да си кажем тази нощ тук, то ще си остане тайна. Никой не трябва да разбере. Нито червенокосата ти малка приятелка Клеъри, нито гаджетата ти. Нито някой от семейство Лайтууд. Никой.

Саймън се облегна назад.

— А ако не обещая?

— Тогава можеш да си вървиш, ако искаш Никога обаче няма да разбереш какво съм щяла да ти кажа. А това ще бъде загуба, за която ще съжаляваш.

— Искам да знам — каза Саймън, — но не съм сигурен, че го искам чак толкова силно.

Очите й проблеснаха, сякаш това я изненада и леко я развесели, и може би, помисли си Саймън, дори изпита уважение към него.

— Това, което ще ти кажа, не ги засяга. То няма да застраши тях или тяхното благосъстояние. Потайността е заради моята собствена безопасност.

Саймън я изгледа подозрително. Сериозно ли говореше? Вампирите не бяха като феите, които не можеха да лъжат. Трябваше обаче да признае, че беше любопитен.

— Добре. Ще запазя тайната ви, освен ако не реша, че казаното от вас би изложило приятелите ми на опасност. Тогава сделка няма да има.

Усмивката й стана ледена; явно не й допадаше, че не й вярва.

— Много добре. Явно нямам голям избор, тъй като силно се нуждая от помощта ти. — Тя се наведе напред, тънката й ръка си играеше със столчето на чашата за вино. — До скоро спокойно ръководех манхатънския клан. Имахме красиво убежище в една стара сграда от преди войната в Г орен Ийст Сайд, не като онази миша дупка, в която Сантяго е натъпкал хората ми сега. Сантяго, Рафаел, както ти го наричаш, беше втори след мен. Най-верният ми поданик… Или поне така си мислех. Една нощ разбрах, че убива хора, примамва ги в стария хотел в испанския Харлем и пие кръвта им за забавление. Оставяше костите им в контейнера за боклук отвън. Поемаше глупав риск, нарушаваше Споразумението. — Тя отпи от виното.

— Отидох да разговарям с него и разбрах, че е казал на клана, че аз съм убиецът. Че аз нарушавам Закона. Беше постановка. Искаше да ме убие и да завземе властта. Избягах само с Уокър и Арчър, които ме пазят.

— Значи през цялото време ни е заблуждавал, че ви замества до завръщането ви?

Тя направи гримаса.

— Сантяго е изпечен лъжец. Иска да се върна, наистина, но само за да ме убие и официално да стане водач.

Саймън не беше сигурен какво се очаква да каже. Не беше свикнал възрастни жени да го гледат с изпълнени със сълзи очи или да споделят лични истории.

— Съжалявам — каза той накрая.

Тя сви красноречиво рамене и той се зачуди дали акцентът й не беше френски.

— Това вече е минало — каза тя. — Крих се в Лондон дълго време, търсех съюзници, чаках сгоден случай. После чух за теб. — Тя протегна ръка. — Не мога да ти кажа откъде, заклех се да мълча. В мига, в който чух за теб обаче, осъзнах, че съм чакала именно теб.

— Мен?

Тя се наведе напред и докосна ръката му.

— Рафаел се страхува от теб, Саймън, както е и редно. Ти си един от неговите вампири, но не можеш да бъдеш наранен или убит. Той не може да вдигне и пръст срещу теб, без да си навлече гнева на Бог.

Настъпи тишина. Саймън чуваше лекото електрическо жужене на коледните лампички над него, плискането на водата в каменния фонтан в центъра на градината, шума от бученето и бръмченето на града. Когато проговори, гласът му беше тих:

— Вие можете да я кажете.

— Какво?

— Думата. Гневътна… — думата го задави и изгори устата му, какво винаги досега.

— Да. Бог. — Тя дръпна ръката си, но погледът й беше топъл. — Нашият вид има много тайни. Аз мога да ти ги разкрия, да ти ги покажа. Ще се убедиш, че не си прокълнат.

— Госпожо.

— Камила. Наричай ме Камила.

— Все още не разбирам какво искате от мен.

— Наистина ли? — тя поклати глава и разкошната й коса се развя около лицето й. — Искам да се присъединиш към мен, Саймън. Срещу Сантяго. Ще отидем заедно в отвратителния му хотел и когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна. Човек не може да се бори с божественото.

— Не знам — каза Саймън. — В Библията Якоб се е борил с ангел и е победил.

Камила го погледна, веждите й бяха повдигнати.

Саймън сви рамене.

— Еврейско училище.