Град на паднали ангели

И Саймън си спомни. „Мислех, че водачът на вампирите е друг” беше казал на Рафаел в Идрис, сякаш преди векове.

„Камила още не се е върнала”, бе отговорил Рафаел. Аз я замествам.”

— Вие сте водачът на вампирите — каза Саймън. — На Манхатънския клан. — Той се обърна към ратаите. — Измамихте ме. Казахте ми, че ще се срещна с Рафаел.

— Казах, че ще се срещнете с господаря ни — отвърна господин Уокър. Очите му бяха ококорени и празни, толкова празни, че Саймън се зачуди дали изобщо са имали намерение да го подвеждат или просто са били програмирани като роботи да кажат каквото господаря им нареди, без да могат да променят сценария. — Тя е господарят ни.

— Така е — Камила отправи изумителна усмивка към ратаите си — Моля, оставете ни, Уокър, Арчър. Трябва да говоря със Саймън насаме. — Имаше нещо в начина, по който изговори името му и думата „насаме”, беше като тайна милувка.

Ратаите се поклониха и се оттеглиха. Докато господин Арчър се обръщаше, Саймън забеляза тъмен белег отстрани на гърлото му. Дълбока рана, толкова тъмна, че приличаше на нарисувана, и две по-тъмни петънца вътре в нея. Тъмните петънца бяха точици, около които имаше изсъхнала, разкъсана плът. През Саймън премина тиха тръпка.

— Моля — каза Камила и потупа стола до нея. — Седни. Искаш ли вино?

Саймън седна неудобно на ръба на твърдия метален стол.

— Аз всъщност не пия.

— Разбира се — каза тя съчувствено. — Ти си съвсем нов, нали? Не се притеснявай. С времето ще се научиш да приемаш вино и други напитки. Някои от най-старите от нашия вид могат да консумират и човешка храна почти без странични ефекти.

„Почти” без странични ефекти? На Саймън не му хареса как звучи това.

— Дълга ли ще бъде срещата ни? — попита, втренчвайки се многозначително в мобилния си телефон, който показваше, че минава десет и половина. — Трябва да се прибирам.

Камила отпи от виното си.

— Наистина? И защо така?

„Защото майка ми ме чака”. Добре, нямаше причина тази жена да знае това.

— Прекъснахте срещата ми — отвърна той. — Питах се какво може да е толкова важно.

— Още живееш с майка си, нали? — каза тя и остави чашата си. — Доста странно, не мислиш ли? Силен вампир като теб да не иска да напусне дома си и да се присъедини към някой клан.

— Значи прекъснахте срещата ми, за да ми се подигравате, че живея с родителите си? Не можеше ли да го направите някоя вечер, когато нямам среща? Повечето дни съм свободен, в случай, че се чудите.

— Не ти се подигравам, Саймън — тя прокара език по долната си устна, сякаш за да вкуси виното, от което току-що беше отпила. — Искам да знам защо не си се присъединил към клана на Рафаел.

„Тоест към твоя клан, нали?”

— Бях останал с убеждението, че той не ме иска в клана. В общи линии каза, че ще ме остави на мира, ако и аз го оставя на мира. Така и направих.

— Наистина ли? — зелените й очи заблестяха.

— Никога не съм искал да бъда вампир — рече Саймън, питайки се защо обяснява тези неща на някаква непозната жена. — Исках нормален живот. Разбрах, че е възможно да излизам през деня и реших, че мога да имам нормален живот. Или поне горе-долу. Мога да ходя на училище, да виждам майка си, сестра си…

— Стига да не се храниш пред тях — каза Камила. — Стига да криеш нуждата си от кръв. Никога не си се хранил с човешка кръв, нали? Само с източена. Стара. Животинска. — Тя сбърчи нос.

Саймън се сети за Джеймс, но веднага отпъди тази мисъл.

— Не, не съм.

— Ще го направиш И после никога няма да го забравиш. — Тя се наведе напред и бледата й коса погали ръката му. — Не можеш вечно да криеш истинската си същност.

— Нима тийнейджърите не лъжат родителите си? — каза Саймън. — А и не разбирам защо ви пука. Всъщност още не знам защо съм тук.

Камила се наведе още по-напред. При движението яката на черната копринена блуза се разтвори. Ако Саймън беше човек, щеше да се изчерви.

— Ще ми позволиш ли да го видя?

Саймън буквално усети как очите му изскочиха.

— Да видите какво?

Тя се усмихна.

— Знакът, глупчо. Знакът на Скитника.

Саймън отвори уста, после я затвори. „Откъде знае?” Съвсем малко хора знаеха за знака, който Клеъри му беше поставила в Идрис. Рафаел беше казал, че е ужасно важно да се пази в тайна и Саймън така и беше направил.

Очите на Камила обаче бяха много зелени и спокойни, и поради някаква причина му се прииска да й угоди. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, нещо в интонацията на гласа й. Той вдигна ръка, отметна косата си и оголи челото си, за да й го покаже.

Очите й се разшириха, устните й се разделиха. Тя леко допря пръсти до гърлото си, сякаш да провери несъществуващия си пулс.

— О, ти си голям късметлия, Саймън. Голям късметлия.

— Това е проклятие. Не благословия. Знаете това, нали?

Очите й заблестяха.

— „И Каин каза на Бог: „Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да понеса.” Твоето по-голямо ли е, отколкото можеш да понесеш, Саймън?

Саймън се облегна назад и пусна косата си да падне.

— Мога да го понеса.

— Но не искаш — тя прокара облечения си в ръкавица пръст по ръба на чашата за вино, очите й останаха впити в него. — А ако мога да ти помогна да превърнеш „проклятието в предимство?