Градина на желанията

—    Не обичате да увъртате, а? - подхвърли. - Само бегло познавам сестра ви, но... да, харесвам я. Заплени ме още щом я зърнах. — Тейлър се усмихна, приведе се и опря лакти на коленете си. Ентусиазмът и откровеността му бяха заразителни като прозявка. Сидни също се усмихна. — Сънувах я, както не съм сънувал никого преди. Косата й беше къса, прибрана с диадема... — Той млъкна и се облегна назад. - Предпочитам да замълча, иначе ще ви се стори прекалено нелепо.

Сидни не мислеше, че изявлението му е нелепо. Изглеждаше симпатичен и толкова искрен, че тя мъничко завидя на сестра си.

—    И дъщеря ми я харесва - промълви.

—    Май не сте много доволна.

—    Не, разбрахте ме погрешно. - Сидни въздъхна.

- Очаквах съвсем друго. Навремето с Клеър не се разбирахме. Май и двете се зарадвахме, когато напуснах Баскъм. Знаех, че тя не ме харесва. Предполагах, че няма да харесва и дъщеря ми.

—    Колко време ви нямаше?

—    Десет години. Мислех, че никога повече няма да стъпя тук. — Поклати глава, сякаш за да прогони мислите си. — Нали не се сърдите, че ви посетих? Харесвате сестра ми, а не мен, и не ви свалям. Само че поняко-

га изпитвам неудържимо желание да се махна от онази къща. Да поръчаме ли пица? Аз черпя.

—    Чудесна идея. Май днес не съм хапнал нито залък. И още нещо - ако ще се виждаме често, да си говорим на „ти“, става ли? - Тейлър замислено я изгледа. -Нямам нищо против да идваш, когато пожелаеш, но след като те е нямало десет години, не искаш ли да се срещнеш със стари приятели и приятелки?

Стари приятели и приятелки! Тя стисна устни, за да сподави горчивия си смях. Какви ти приятели, течното определение бе двулични злобари, които гледаха да й забият нож в гърба.

-    Не - промълви. - Те спадат към категорията хора, заради които мислех, че повече няма да се върна в Баскъм.

-    Изгорила си всички мостове, така ли?

Въпросът му я изненада. Въпреки хаоса в къщата

му този човек очевидно бе доста проницателен.

—    Нещо такова — измънка тя.

Четвърта глава

Седма глава

Единайсета глава

Четиринайсета глава

Четвърта глава

Същата вечер, докато се приготвяше за благотворителния бал, живеещата в другия край на Баскъм Ема Кларк не подозираше, че животът й ще се преобърне. Всъщност очакваше с нетърпение тържеството заради вниманието, с което неизменно я обграждаха.

Жените от фамилията Кларк обожаваха да са център на вниманието най-вече от страна на предста-

68

вителите на силния пол. Постигаха го без усилия заради легендарните си сексуални умения. И винаги се омъжваха за заможни мъже.

Хънтър Джон Матисън, съпругът на Ема, се смяташе за най-желания ерген в градчето. Беше любезен, красив, атлетичен и наследник на семейната империя, притежаваща заводи за сглобяеми къщи. С присъщите й проницателност и пресметливост майката на Ема беше решила, че дъщеря й ще бъде негова съпруга, още когато двамата едва бяха проходили, фамилиите им принадлежаха към един и същ обществен кръг - ето защо не й беше трудно да прави намеци и да манипулира нещата в желаната от нея посока. Веднъж двете семейства дори летуваха заедно на Кейп Мей (тогава Ема и Хънтър Джон бяха десетгодишни).

- Погледнете каква прекрасна двойка са -подхвърляше при всяка възможност амбициозната родителка.

Единственият проблем бе, че въпреки манипулациите на госпожата, въпреки красотата и общественото положение на Ема и факта, че от петнайсетгодишна тя подлудяваше момчетата, докато се натискаше с тях зад скамейките на игрището, през целия гимназиален курс Хънтър Джон беше безнадеждно влюбен в Сидни Уейвърли.

Разбира се, знаеше, че не бива да се замесва с нея. Хора с неговото обществено положение не общуваха с представители на фамилията Уейвърли. Обаче всичките му приятели знаеха, че той чезне по Сидни. Разбираха го по погледите му и поведението му на трагичен герой, за когото животът без любов е безсмислен.

След като навърши шестнайсет за пръв и последен път се разбунтува и се осмели да покани на среща

Сидни. За всеобща изненада родителите му не се възпротивиха.

- Нека се позабавлява — заяви баща му. — Тя е хубавица и май не се е метнала на другите Уейвърли, следователно е безобидна. Момчето ми знае какво се очаква от него, когато се дипломира. На неговите години и аз си поживях, преди да осъзная, че е време да улегна.

Този ден беше вторият най-ужасен ден в живота на Ема.

Изминаха две години, през които богатите съученици на Хънтър Джон бяха принудени да приемат Сидни, защото двамата влюбени бяха неразделни. Ариел, майката на Ема, я посъветва да стиска зъби и да се сприятели със съперницата, затова, макар сърцето й да се късаше, девойката я послуша. Започна да кани Сидни да нощуват заедно. Въпреки наличието на много стаи винаги казваше на „приятелката си“, че трябва да спи на пода. Сидни нямаше нищо против