Графиня Дьо Калиостро

Съгласно предварителните ми указания, моят приятел отиде да седне близо до нея и влезе в разговор с хората от обкръжението й. После ме извика, назова ме по име и ни представи. Забелязах бегла тревога в нейния поглед, но тя не се издаде, че познава името ми, което бе прочела в откраднатия бележник на Дени Сент Обер. Боманян, това беше името на един от дванадесетте членове на групата… един от десетте оцелели. Тази жена, която досега изглеждаше, че живее откъснато от земята, изведнъж се събуди. Минута по-късно ми заговори. В продължение на два часа тя ми показва цялата прелест на своя ум и красота и получи обещание от мен, че ще я посетя на следващия ден.

От този момент до секундата, в която през една нощ я напуснах, изскачайки от вратата на нейното жилище, аз би трябвало да се изпаря или да се скрия накрай света. Но не го направих и после беше вече много късно. Бях загубен. У мен нямаше нито кураж, нито воля, нито проницателност, нямате нищо — само лудото желание да я видя отново. Разбира се, пред нея скривах това желание с помпозни думи, но… Аз изпълних задачата си…въпреки че трябваше предварително да познавам играта на неприятеля, и убеден в неговите престъпления, да го накажа за тях… Толкова доводи! В действителност, след първата среща бях убеден в нейната невинност. Прелестната й усмивка за мен бе белег на чиста душа.

Нито свещеният спомен за Сент Обер, нито този за нашия беден д’Есновал ме възпираха. Живях в безнравственост няколко месеца, наслаждавах се на срамни удоволствия, не се изчервявах, знаейки, че ставам обект на позор и възмущение, като се отричах от моята вяра и клетви.

За мъж като мен това бяха непонятни престъпления. Аз самият не се разбирах, кълна ви се, приятели мои. Обаче в състоянието, в което се намирах, извърших още едно — това, което многократно надмина всички останали. Издадох нашата подбуда. Наруших клетвата за мълчание, която положихме, за изпълнение на общото дело. Тази жена обаче знаеше за голямата тайна. Знаете всичко, което знаехме и ние!

Негодуващо мърморене посрещна последните думи. Боманян наведе глава. Раул сега по-ясно разбра драмата, която се играеше пред него, и действащите липа, които бяха актьори в нея, придобиха по-реални образи. Провинциални простаци, селяни, грубияни — да, разбира се, но там Боманян беше този, който ги подтикваше към действие с енергията си и им предаваше своето въодушевление. Той сб въздигаше до образ на пророк и фанатик, заобиколен от хора с обикновено съществуване и с посредствени възможности. Той беше организатор на цялата работа и мотор на съзаклятието, на което беше посветил тялото и душата си, така както някога вярващите се посвещаваха на Бог и напускаха каменните си кули, за да заминат на кръстоносен поход.

Тези разновидности на мистични страсти се трансформираха в тях, горяха в душите им, както горят в душите на герои или на палачи. Имаше наистина и случаи на неизлечимост, както при Боманян. В XV век той щете да бъде гонител и мъчител, за да изтръгва от нечестивците името на дявола.

Той имаше инстинкт за превъзходство и държание на мъж, за когото не съществуват препятствия. Между желаната цел и него се изпречваше една жена. Каква нелепост! Той бе обичал тази жена, но сега тя му пречеше. Пречката трябва да бъде премахната! Как? Чрез публично признание, което го пречистваше. Така, както вярващ пред Бога. Всички, които го слушаха, изпитваха превъзходството на този суров учител, долавяха, че неговата суровост се насочва против него самия.

Смирен от признанието за падението си, той не се гневеше повече и завърши с глух глас:

— Защо сгреших? Не знам. Един мъж като мен не трябва да греши. Не би могло да ми послужи и извинението, че тя ловко ме разпитваше. Не! Тя често намекваше за четирите тайни, посочени от Калиостро, и един ден, без да съзнавам, произнесох непоправимите думи…подло…за нея бе добре дошло… за да имам в очите й по-голяма стойност… за да бъде усмивката й по-нежна. Казах сам на себе си: „Тя ще бъде наш съюзник…Тя ще ни помага със своите съвети, с голямата си проницателност.“

Аз я боготворях…Бях луд. Опиянението от греха бе разколебало разума ми. Даже бях й казал, че ни предстои да претърсим основно едно имение в околностите на Диеп.

Пробуждането беше ужасно. Един ден — оттогава минаха три седмици — трябваше да замина с поръчение за Испания. Бях се сбогувал с нея сутринта. Следобед, към три часа, напуснах малкото жилище, което заемах близо до двореца Люксембург. Обаче откривайки, че съм забравил да дам някои инструкции на моя прислужник, се върнах в дома си през двора по задното стълбище. Прислужникът ми бе излязъл и оставил вратата на кухнята отворена. Вървях бавно. Стори ми се, че имаше някой в спалнята. Във всекидневната, където бях, на голямото огледало се отразяваше един образ — образът на една жена. Образът на тази жега!

Аз я наблюдавах. Какво правеше наведена над един от куфарите ми за път?