Графиня Дьо Калиостро

Младата жена започна да говори със същата малко подигравателна интонация:

— Бих искала да знам, защото, както изглежда, правите от този така наречен процес, един процес, подобен на трибуналите на Светата инквизиция през Средните векове, дали смятате всичко изнесено досега за нещо сериозно? Считате ли за сериозни атаките и доказателствата си? Ако е така, следва да ме осъдите да бъда незабавно изгорена на клада като еретичка, като магьосница, като шпионка и пр. и пр. — престъпления, които Светата инквизиция не прощаваше.

— На първия въпрос ще отговоря положително — отвърна Годфроа д’Етижу. — Вашите приключения бяха разказани, за да ви изяснят само положението, в което се намирате. Няколко щрихи за осветляване на картината, доколкото е възможно.

— Аха! Смятате, че сте осветили картината, доколкото е възможно?

— От наша гледна точка, да.

— Доста сте сдържани. Все пак, каква връзка виждате между описаните досега авантюри?

— Виждам я в три аспекта: първо — свидетелстваха всички хора, които тогава са ви срещали, второ — благодарение на показанията успяхме да доизясним вашия образ, трето — признахте почти всичко с високомерното си държание.

— Признала ли съм? Какво има да признавам?

— Ами… изнесеното досега. После, това което се е случило на гарата в Модена между вас и принц д’Аркол. Целия разговор.

— Добре — каза тя. — И какво от това?… После?

— После, ето три портрета, които са ваши. И трите, нали? Тя ги разгледа и отговори:

— Трите портрета са мои.

— Чудесно — каза Годфроа д’Етижу. — Първият е миниатюра, рисувана в Москва през 1816 година, на Жозефин графиня дьо Калиостро. Вторият е фотография и датира от 1870 година. Последният е правен неотдавна в Париж. Трите портрета са подписани от вас. Подписът е еднакъв. Почеркът също.

— Какво искате да докажете?

— Да докажа, че същата жена…

— Как една и съща жена — го прекъсна тя — може да запази в 1894 година лицето си от 1816 и 1870 година? Според вас аз съм се замразила на една и съща възраст! Да сте чували нещо за науката биология?

— Не се смейте, госпожо! В този момент смехът ви е отвратително богохулство!

Тя направи нетърпелив жест и удари по облегалката на скамейката.

— Хайде, господа, да свършваме вече с тази комедия! Какво има? За какво ме упреквате? Защо съм тук?

— Вие сте тук, госпожо, за да дадете отчет за престъпленията, които сте извършили.

— Какви престъпления?

— Заедно с моите другари бяхме дванадесет души. Дванадесет души, които преследваха една и съща цел. Сега сме само девет. Другите са мъртви, убити от вас.

Една лека сянка, която Раул д’Андрези успя мимоходом да долови, се спусна като облак и засенчи лицето на Джокондата. Но това беше само за част от секундата. После хубавото лице веднага прие обичайния си вид, като че ли нищо не беше казано. Изглеждате, че нищо не може да наруши невъзмутимото спокойствие на тази жена — дори ужасното обвинение, издигнато против нея, остана без последствие, независимо от язвителността на барона. На околните се струваше, че обикновените човешки чувства са й непознати, или по-добре казано, че тя външно не ги издаваше чрез признаци на недоволство, на възмущение, на ужас — всички, които разтърсват при подобно обвинение човешките същества. Какво самообладание! Виновна или не, тя мълчеше, чертите на лицето й оставаха непроменени. Никакъв знак, чрез който да се узнае дали това е от цинизъм или от пълна невинност.

Приятелите на барона стояха неподвижни, със затворени, каменни липа. Зад тях, скрил се напълно от погледа на Жозефин Балзамо, Раул забелязвате Боманян. Неговите ръце бяха подпрени на облегалката на стола, а дланите му скриваха напълно лицето. Но между цепнатините на пръстите очите изпускаха искри и бяха заковани в точката, където беше неприятелката.

Сред пълна тишина Годфроа д’Етижу прочете обвинителния акт, или по-право, трите акта за чудовищното обвинение в преднамерени убийства. Той го направи сухо, без излишни подробности, както се чете протокол.

Преди осемнадесет месеца, Дени Сент Обер, най-младият измежду нас, един ден е ловувал по своите земи в околностите на Хавър. Късно следобед той оставя своя арендатор и пазача на имението, които са го придружавали. Мята пушката си на рамо и отива на високите стръмни скали край брега, за да се любува на залеза на слънцето — как то потъва в морето. Той не се връща до настъпването на нощта. На следващия ден намират трупа му върху скалите, които морето открива при отлив.

Самоубийство? Дени Сент Обер беше богат, много здрав, винаги във весело настроение. Защо ще се самоубива? Престъпление? Тогава не се мислеше за престъпление. Следователно бе нещастен случай.

През юни, следващия месец — нов траур за нас, при аналогични обстоятелства. Жорж д’Есновал, при лов на чайки в една много ранна утрин на стръмните канари при Диеп, се подхлъзва върху водораслите по толкова нещастен начин, че главата му се удря в остра скала и той пада в безсъзнание. Няколко часа по-късно двама рибари го забелязват. Бил е мъртъв. Оставя вдовица с две малки дъщери.