Графиня Дьо Калиостро

Раул се чувстваше съучастник и горещо желаеше тя да бъде невинна и да осуети заговора. По едно време той даже се запита какво може да направи, за да я предупреди. Баронът обаче не изпускаше от поглед плячката си и вече отново започваше разпита:

— Сигурно също не си спомняте нищо и за това престъпление, нали?

Тя намръщи вежди и като прояви за секунда леко нетърпение, си замълча.

— Може би никога не сте познавали Боманян? — запита наведен над нея барон Годфроа, както магистрат при съдебен разпит, когато дебне обвиняемия да изтърве някоя излишна дума. — Говорете де! Познавахте ли го?

Тя не отговори. Срещу тази упорита настойчивост някакъв вътрешен глас й нашепвате, че трябва да бъде предпазлива, и само нейната усмивка изразявате известно безпокойство. Като животно, преследвано от ловци, тя вече надушваше клопката и пипнешком търсеше правилния път в тъмнината.

Калиостро наблюдава известно време Годфроа д’Етижу, после се обърна към Вополиер и Бенето и накрая на другата страна, където стоеше Боманян.

Изведнъж, като го видя изправен, тя направи жест като обезумяла — като че ли пред нея се беше появил фантом. Нейните очи се затвориха и тя протегна умоляващо ръце, за да отблъсне ужасното видение. Чуха я да шепне:

— Боманян… Боманян…

Беше ли това дългоочакваното признание? Щеше ли, вече изнемощяла, да признае престъпленията си? Боманян чакаше. Видими бяха усилията, които полагаше в двубоя — юмруците му бяха свити, вените на слепоочията издути, лицето се изкривяваше от конвулсии. Той се беше стегнал в едно свръхчовешко усилие, втренчено фиксираше подсъдимата и волята му изискваше, очакваше пристъпа на слабост у противника, след който всяка съпротива рухва.

За момент той повярва, че успява. Младата жена като че ли се огъваше и поддаваше на неговото желание. Жестока радост го преобрази. Напразна надежда! Отърсила се от моментното главозамайване, тя изправи глава. Всяка изтичаща секунда малко по малко й възвръщаше спокойствието и усмивката на лицето. След това каза с логика, на която не можеше да се възрази:

— Вие ме изплашихте с неочакваното си появяване, Боманян, защото бях прочела във вестниците съобщението за смъртта ви. Но защо сега вашите приятели искаха да ме измамят?

Раул тутакси си изясни, че всичко случило се досега нямаше съществено значение. Двубоят тепърва започваше. Двете истини на противниците се намираха една срещу друга. Ако се дадеше право на оръжията на Боманян — тези, с които разполагаше, и се изолираха тези на младата жена, то нещата бяха предрешени.

Лукавите атаки на барон Годфроа бяха успешно отбити. След тях не последва видим успех. Започна безразборно нападение на един неприятел, доведен до озлобление от ненавист и гняв.

— Лъжа, лъжа! — провикна се той. — У вас всичко е лъжливо. Вие сте лицемерна, подла и порочна предателка! Всичко, което е низко и отвратително, се крие в усмивката ви. Ах, тази усмивка! Каква отвратителна маска! Иска ми се да я изтръгна от лицето ви с нажежени до червено клещи. Вашата усмивка означава смърт, вечно проклятие за онзи, който се остави да го хване… Ах, каква негодяйка е тази жена!…

Впечатлението, което Раул имаше за този човек още щом го видя като присъстващ на разпита, окончателно се затвърди при това яростно избухване. Той хвърляше анатеми със заслепението и силата на монах фанатик от Средните векове. Неговият глас трепереше от негодувание, жестовете му заплашваха, като че ли искаше да хване за гърлото нечестивката, тази, която с божествената си усмивка го караше да губи разум и го обричаше на пъклени изтезания.

— Успокойте се, Боманян — му каза тя доста меко, тъй като той се беше изчервил от вълнение.

Боманян се опита да се овладее и да контролира думите си, които напираха в гърлото му. Но те изскачаха от запъхтяната уста много стремителни или до такава степен шептящи, че неговите приятели, към които се обръщаше сега, трудно разбираха страшната изповед, която сега правеше. Той се удряше по гърдите, както правеха някога каещите се, когато искаха да привлекат публиката за свидетел на грешките им.

— Аз съм този, който търси разплата след смъртта на д’Есновал. Да, бях уверен, че магьосницата е насъскана срещу нас… знаех повече от другите…по-твърд за изкушението… Вие знаете колко решителен бях по онова време, нали? Бях се посветил на служба на църквата, исках да облека расото на свещеник. Посветил се на Бога, бях запазен за обикновените човешки болки, за човешките страсти — имах възвишената си вяра. Обичах всекидневните църковни задължения, бях педант. И един път отидох на един от тези спиритични сеанси, на който знаех, че ще я срещна.

Тя действително беше там. Приятелят, който ме заведе, не беше необходимо да ми я посочва. Признавам, че на входа неизвестен страх ме караше да се колебая дали да вляза. Аз я наблюдавах. Тя говореше малко с хората, сдържано се движеше, слушаше и пушеше цигари с дългото си цигаре.