Графиня Дьо Калиостро

От този момент той установи с угризение на съвестта различния начин, по който мислеше за Кларис и Жозефин. За Кларис си спомняте едновременно с прекараните деликатни часове на нежност предишната сутрин. Но вече не виждате бъдещето си свързано с нея. Към Кларис не изпитваше изпепеляващо желание за притежаване, каквото имаше към Жозефин. Нещо съдбоносно се криеше в този стремеж да бъде винаги с нея, да й се възхищава, да я закриля и притежава. В живота новата страст измества винаги предишната. Новото, това, което не сме изпитали още, е по-силно от дълга и ни привлича неотразимо. За възрастта на Раул противоречията на сърцето се уреждаха лесно; изглеждаше, че то се разделя на две части — едната продължаваше несъзнателно да обича Кларис, а другата се отдаваше с бяс на съблазните на новата страст. Образът на Кларис се открояваше — смътен и мъчителен — като в дъното на малък параклис, пред който се отива от време на време за молитва. Но споменът за графиня Дьо Калиостро се извисяваше като огромна готическа катедрала, в олтара на която има само едно божество, пред което човек трябва да се моли всеки ден. Това божество беше деспотично и ревниво и то не му позволяваше да укрие и най-малката мисъл и най-малката тайна. Но той страстно обичаше това божество, подчиняваше му се доброволно и наложените окови бяха сладки и желани.

Раул д’Андрези — нека продължим да наричаме засега така този, който по-късно прослави името Арсен Люпен — Раул д’Андрези не беше обичал. Действително, по-скоро пропускате времето, отколкото повода. Изгарящ от амбиция, но без да знае в коя област и с какви средства да реализира мечтите си за слава и власт, той се изразходвате на всички страни, за да бъде готов да отговори на зова на съдбата. Интелигентен, духовит, волеви, с физическа сръчност, силни мускули, гъвкав и издръжлив, усъвършенстващ качествата си до краен предел, учудил сам себе си, че вижда този предел да отстъпва винаги пред мощта на неговите усилия.

Освен това, той живееше без никакви средства, наследени от родителите си. Сирак, сам в живота, без приятели, без връзки, без професия, той все пак живеете. Как? Това беше въпрос, по който даваше само откъслечни сведения и които самият той не изследваше много отблизо. Живеете както можеше. Справяте се с нуждите и желанията си според моментните обстоятелства.

„Шансът е с мен — си казвате той. — Да вървим напред. Това, което трябва да стане, ще стане и имам вярата, че ще стане величествено.“

Тогава срещна на пътя си Жозефин Балзамо. Веднага почувства, че за да я завоюва, трябва да постави в действие цялата енергия, която беше събрал досега в себе си.

За него Жозефин Балзамо нямате нищо общо с „адското създание“, което Боманян беше изправил пред неспокойното въображение на своите приятели. Това кръвожадно видение, всички атрибути за престъпления и вероломство, цялата бутафория на вещица, изчезваха като кошмар пред фотографията на красавицата, в която съзерцаваше чистите очи и непорочните устни.

„Отново ще те намеря — кълнеше се той, — ще те покрия с целувки и ти ще ме обичаш така, както аз те обичам. Ти ще станеш моя любовница, най-послушна и най-обичана. Твоят тайнствен живот ще бъде прочетен от мен като отворена книга. Властта, с която караш хората да те боготворят, чудесата на невероятните ти превъплътения през вековете, постъпките ти, които плашат непосветените — всичко ще бъде само за мен и ние заедно nie се надсмиваме над другите хора. Ти ще бъдеш моя, чуваш ли, Жозефин Балзамо!“

Клетвата, в която Раул чувстваше самия себе си, беше претенция на дързостта му. В действителност Жозефин Балзамо го платеше и той изпитваше към нея раздразнение като дете, което иска да бъде равно с възрастните и което трябва да им се подчинява, както се подчинява на по-голяма сила от собствената си.

В продължение на два дни Раул се уедини в малката стая, заемана от него на приземния етаж на странноприемницата. Прозорците на стаята гледаха към двор, засаден с ябълкови дръвчета. Дни на размисъл и очакване. Един ден направи разходка по полето, това ще рече, по същите места, където беше възможно да срещне отново Жозефин Балзамо.

Всъщност той предполагате, че младата жена, ранена при злополучния опит за убийство, няма да има възможност да се върне в жилището си в Париж. За да отмъсти на враговете си и тя получи първа обекта, който се издирваше, тя не трябваше да се отдалечава от полето на битката. Беше се спасила — какво по-голямо преимущество! Жива, а всички, които я убиваха, бяха уверени, че е мъртва.

Вечерта на третия ден той намери на масата в стаята си букет априлски цветя: зеленика, нарциси, иглики, кукувички. Запита съдържателя. Не бяха виждали никого.

„Това е тя“, помисли Раул, целувайки цветята, които тя току-що бе набрала.

Четири последователни дни той заставаше зад един заслон в дъното на двора. Когато наоколо се чуваха стъпки, сърцето му силно биеше. Всеки път разочарован, изпитваше силна болка.