Графиня Дьо Калиостро

На четвъртия ден, в пет часа следобед, между дърветата и гъсталаците, които изпълваха двора, гой дочу шумолене на женска рокля. Раул изпита вълнение, поиска да се впусне напред, но тутакси се спря и едва овладя гнева си.

Той разпозна Кларис д’Етижу.

Тя носеше в ръка букет цветя, точно копие на предишния. Измина бавно разстоянието до приземния етаж, протегна ръка през прозореца и остави букета.

Когато тя се връщаше обратно, Раул я видя в лицето и остана поразен от нейната бледност. Страните й бяха загубили нежния си цвят, под очите се бяха появили тъмни кръгове от тъга и дълги часове на безсъние.

„Ще страдам много за теб“ — беше казала тя, без да предвиди обаче, че страданието й ще започне толкова рано и че денят, в който изпита най-голямата си нежност към любимия си, ще бъде за сбогуване и необяснимо изоставяне.

Той си спомни за предсказанието и се раздразни заради болката, която й бе причинил. Беше излъган в надеждата си донесените цветя да не са от Кларис, а от тази, която очакваше. Остави я да си отиде.

При все това, цветя от Кларис — от Кларис, която сама разруши шанса си за щастие. В цветята имаше писмо и разпечатвайки го, той прочете:

„Любими, това краят ли е вече? Не, нали? Аз плача без причина?… Не е възможно да искаш раздяла, след като получи всичко от твоята Кларис.

Моя любов, тази вечер баща ми и приятелите му ще вземат влака и ще се върнат утре. Ти ще дойдеш, нали? Няма да ме оставиш отново да плача?… Ела, скъпи мой…“

Бедни отчаяни редове… Раул нямаше да бъде дочакан, защото не се трогна от писмото. Той мислеше за споменатото пътуване и си спомни следното обвинение на Боманян: „Бях даже й казал, че смятаме скоро да посетим и обърнем от горе до долу едно имение в околностите на Диеп.“

Не бе ли това целта на експедицията и нямаше ли да бъде удобен случай за присъединяване към борбата, с оглед да извлече полза, като узнае от неприятелите всичко?

Същата вечер, в седем часа, облечен като рибар от крайбрежието, неузнаваем пол пласта боя, с която беше начервил лицето си, той се качи на същия влак, който взеха барон д’Етижу и Оскар дьо Бенето, направи като тях две смени и слезе на малка междинна гара, където преспа.

Следващата сутрин пристигнаха д’Ормон, Ролевил и Рекс д’Естиер и потърсиха двамата братовчеди. Приятелите взеха кола и тръгнаха на път. Раул се спусна след тях.

След десет километра колата спря пред занемарен чифлик, който предизвикателно сс наричаше „Замъкът на Гюйор“. Приближавайки се до отворената порта, Раул установи, че паркът гъмжи от народ и група работници прекопава алеите и тревните площи.

Беше станало десет часът. Пред постройката, върху каменното стълбище, предприемачите посрещнаха петимата приятели. Раул успя да влезе, без да бъде забелязан, смеси се с работниците и ги разпита. Той научи, че „Замъкът на Гюйор“ е бил току-що купен от маркиз Дьо Ролевил и че работата по обзавеждането е почнала сутринта.

Раул чу единия от предприемачите да отговаря на барона: — Да, господине, указанията са дадени. Всеки от моите хора, който намери, разкопавайки земята, монети, предмети от метал, желязо, мед и прочее, има нареждането ми да ги донесе срещу награда.

Беше очевидно, че хората имаха за цел да открият нещо заровено в земята.

„Но какво?“ — се питаше Раул.

Той се разходи из парка, направи един кръг около къщата, промъкна се в избата.

В единадесет часа и половина не беше стигнал до никакъв резултат, но необходимостта да действа се налагаше в ума му с нарастваща сила. Всяко забавяне оставяше на другите все по-увеличаващи се шансове и той рискуваше да се сблъска със свършен факт.

В този момент групичката от петимата съучастници стоеше зад главната постройка, на правоъгълна площадка, която доминирате над парка. Малка стена с перила я ограждате. Тя бе от дванадесет тухлени опори, които служеха за цокли на някогашни каменни вази, сега почти целите разбити.

Група работници, въоръжени с кирки, започнаха да събарят стената. Раул замислено ги гледаше какво правят, с ръце в джобовете, с цигара в устата, без ла се грижи, че неговото присъствие на това място може да изглежда неестествено.

Годфроа д’Етижу също извади от табакерата си цигара и нямайки кибрит, се приближи до Раул и го помоли за огън.

Раул протегна цигарата си и докато баронът палеше, в главата му се оформи един стихиен проект, твърде прост, и най-малките детайли на който изглеждаха в своята последователност логични. Но трябваше да бърза.

Раул свали баретата си и разбърка косите си. Прическата му, разбира се, не беше като на моряк.

Годфроа д’Етижу внимателно го изгледа и озарен от внезапно просветление, избухна в гняв.

— Пак вие! Преоблечен? Каква е тази нова интрига и как се одързостихте да ме последвате тук? Аз ви отговорих по най-категоричен начин, че женитба между вас и дъщеря ми е невъзможна.

Раул го сграбчи за ръката и настоятелно каза:

— Без скандал! От това и двамата ще загубим. Заведете ме при вашите приятели!

Годфроа поиска да откаже.

— Заведете ме при вашите приятели — повтори Раул. — Ще ви направя услуга. Какво търсите? Един свещник, нали?