Графиня Дьо Калиостро

— По-право един стар канделабър със седем поставки за свещи — отговори баронът след кратко колебание.

— Така да бъде, щом сте по точните определения. В течение съм. Ще ви дам указания, които ще ви бъдат полезни за преследваната цел. За госпожица д’Етижу ще говорим после, поне не днес… Повикайте приятелите си. Бързо!

Годфроа се поколеба, но увереният вид на Раул му направи впечатление. Той извика своите приятели и те го заобиколиха веднага.

— Познавам това момче — обясни той — и според него ще успеем може би да намерим…

Раул го прекъсна:

— Без може би, господа. Аз съм местен. Като дете играех в този замък с децата на стария градинар, който едновременно беше и пазач. Той често ни показвате ръждясала желязна халка в една от избите. Тук има скривалище, казваше той, виждал съм различни антики, свещници, часовници…

Разкритията силно възбудиха приятелите на Годфроа. Бенето възрази:

— Избите? Ние ги посетихме.

— Не сте гледали добре — подчерта Раул. — Ще ви при-5. Графиня Дьо Калиостро дружа.

До избите се стигате по стара каменна стълба. Тя отведе групата под земята. Отвориха две големи врати и след няколко нови стъпала видяха редица от сводести зали.

— Третата отляво — каза Раул, който по време на разследванията си беше научил разпределението. — Вижте… тази тук…

Той въведе петимата приятели в една изба с много нисък таван. Човек би трябвало да се наведе, за да може да се движи.

— Нищо не се вижда — оплака се Рекс д’Естиер.

— Действително — отвърна Раул. — Кибрит имам. Също така забелязах късче от свещ върху едно от стъпалата на стълбата. Момент… Тичам…

Той затвори вратата, светкавично обърна ключа, измъкна го от бравата и се отдалечи, подвиквайки на пленниците:

— Палете винаги заедно свещите на седемте поставки. Канделабърът ще намерите под последната плоча, грижливо обвит в паяжини…

Още не беше излязъл вън от избата, когато чу шума от ударите, с които петимата приятели налагаха яростно вратата, и помисли, че тази разклатена и проядена от червеи врата няма да устои повече от няколко минути. Но отсрочката му беше достатъчна.

С един скок се намери на площадката, взе кирката от ръцете на един работник и изтича до деветата тухлена опора, като скочи във вазата. После започна да разбива циментовия капител, целия напукан от времето и прикриващ тухлите. След няколко секунди капителът падна, разбит на парчета. В пространството, което подреждането на тухлите оставяше свободно, имаше смес от земя и чакъл. Оттам Раул успя лесно да извади една дръжка от разяден метал, която всъщност представляваше поставка от онези големи канделабри за литургия, които можеха да се видят върху олтарите на по-големи катедрали.

Веднага групата от работници направи около него кръг. Хората започнаха да възклицават, като видяха предмета, който размахвате Раул. За пръв път от сутринта се стигате до някакво откритие.

Раул трябвате може би да запази хладнокръвие и да се престори, че отнася металната Дръжка на петимата работодатели, за да им я предаде. Обаче точно в този момент се чуха викове откъм чифлика и Ролевил, следван от другите, се появи внезапно. Той викаше:

— Крадец, крадец! След него! Хванете го!

Раул се хвърли с главата напред през групата работници и избяга. Това бе нелепост, както и цялото му досегашно поведение. Ако наистина искаше да спечели признанието на барона и на неговите приятели, не трябваше да ги затваря в избата, нито да им крале това, което търсеха. Но Раул в действителност се бореше за Жозефин Балзамо и нямаше друга цел в живота си, освен елин ден да й поднесе трофея, който току-що беше завоювал.

Пътят по главната алея бе охраняван. Раул премина покрай едно водно огледало, отблъсна двама мъже, които искаха да го хванат, и следван на двадесетина метра от виещата като побесняла шайка от преследвачи, излезе на открито в зеленчукова градина, обградена от всички страни с високи стени.

„Пусто да остане — помисли той, — блокиран съм. Тук ловците ще настигнат бедното животно и ще го разкъсат… Какъв малшанс!“

Отляво зеленчуковата градина граничеше с църквицата на селото и гробището й започваше непосредствено след нея. Между градината и гробището имаше съвсем малък парцел, предназначен за погребения на просяци и осъдени на смърт. Наоколо беше засадено с тисове. Здрава решетка затваряше парцела. Но в същата секунда, в която Раул се спускаше покрай оградата, една вратичка се открехна и бяла, хубава ръка прегради пътя на младия мъж. Гой слисан се видя привлечен в тъмнината от жена, която тутакси затвори под носа на нападателите вратичката.

Той по-скоро отгатна, отколкото можа да разпознае, че жената е Жозефин Балзамо.

— Елате — каза тя и навлезе сред тисовете.

Друга врата зееше отворена в стената, свързваща парцела с гробището на селото.

Близо до горния край на църквата стара демодирана берлина

8

, която трудно би могла да се срещне вече по пътищата освен по селските, беше спряла впрегната с два коня. Конете бяха малки, кльощави и лошо гледани. Върху капрата кочияшът със синя риза и бяла брада чакаше готов.

Раул и графинята нахълтаха в колата. Никой не ги беше видял.