Графиня Дьо Калиостро

— Слизаме — каза графинята. — Този двор принадлежи на една добра жена, майка Васьор, ханджийка от известно време.

Преди беше моя готвачка. Идвам понякога тук, за да си почина при нея два-три дни. Ще закусим… Леонар, тръгваме след един час.

Те тръгнаха по пътеката. Тя вървете с лека стъпка като съвсем млада девойка. Носете пристегната в талията сива рокля и синкаволилава шапка с велурена панделка, завързана под брадичката. Букетче от виолетки украсявате шапката. Раул д’Андрези вървете малко по-назад и не я изпускате от поглед.

След малко те видяха малка бяла постройка със сламен покрив, пред която имате градина с цветя. Голяма трапезария заемате целия приземен етаж.

— Чува се мъжки глас — каза Раул и показа открехнатата входна врата.

— Това е общата зала. Тук тя ми сервираше закуската. Сигурно има няколко селяни вътре.

Графинята едва завърти думите си, когато вратата напълно се отвори и се появи доста възрастна жена с престилка от памучна тъкан и дървени обувки на нозете.

Жената се развълнува, като видя Жозефин Балзамо, затвори бързо вратата и започна да заеква. Нито не се разбра от това, което искате да каже.

— Какво има? — запита неспокойно графинята. Майка Васьор се поуспокои и замънка:

— Вървете си… спасявайте се… бързо…

— Но защо? Говорете де! Обяснете…

От устата на старата жена се чуха следните думи:

— Полиция… търсят ви… Обискираха стаята, в която сложих вашите куфари. Те чакат… Бягайте или сте загубена.

Графинята залитна, обзета от слабост, която я застави да се облегне на ръката на Раул. Нейните очи, умолявайки, потърсиха тези на младия мъж. Тя се чувстваше загубена и молете за помощта му.

Той бе смутен. Успя ла каже:

— Какво ви интересуват полицаите. Сигурно не сте тази, която търсят. Тогава?

— Не, не, търсят нея — повтори майка Васьор. — Търсят графинята. Спасете я…

Раул беше много бледен. Той схвана бързо точното значение на сцената, която можете да завърти със залавянето на графинята. Стисна окуражително ръцете й и я тласна обратно по пътеката.

Но едва пристъпила, тя ужасено се обърна, мърморейки:

— Жандарми!… Видяха ме…

Раул я прегърна и влязоха бързо в антрето след майка Васьор. Ханджийката треперете пяла и глупаво шептеше:

— Жандармите… полицаите…

— Тишина! — каза с басов глас Раул, който с мъка оставаше спокоен. — Тишина! — Аз отговарям за всичко. Колко са полицаите?

— Двама.

— И двама жандарми. Със сила не можем нищо да направим, обкръжени сме. Къде се намират куфарите, които са прегледали?

— Горе.

— А стълбището, което води дотам?

— Оттук.

— Добре. Останете спокойна и се постарайте да не се издавате, че сте ни видяла. Още един път — отговарям за всичко.

Той хвана ръката на графинята и се отправи към посочената врата. Стълбището бе много тясно и водете до мансардна стая, където бяха разпилени всичките рокли и цялото бельо, което са могли да намерят полицаите в куфарите на графинята. Раул с тихи стъпки се приближи до капандурата, пробита в средата на сламения покрив, и съгледа двамата жандарми, слезли от конете, да привързват юздите за стълбовете пред къщата.

Жозефин Балзамо не помръдваше. Раул забеляза нейното смутено лице с изострени от безпокойство черти. Това я беше състарило.

Той й каза:

— Бързо! Трябвала си смените дрехите! Сложете една от тези рокли… черна за предпочитане.

Той се обърна към капандурата и видя долу полицаите, които бяха излезли от странноприемницата, и жандармите да разговарят. Когато тя се преоблече, Раул взе сивата рокля, небрежно захвърлена от графинята върху леглото и я нахлузи през главата си. Той беше тънък, строен и роклята, която стигаше до глезените му и прикриваше напълно нозете, чудесно му ставаше. Изглеждаше толкова чаровен в дегизировката си и толкова хладнокръвен, че младата жена започна да се успокоява.

— Слушайте ги — каза Раул.

Чуваше се ясно разговорът, който четиримата мъже водеха пред прага на залата. Извисяваше се гласът на един от тях — без съмнение, някой от жандармите, който питаше с дебел и провлачен глас:

— Сигурни ли сте, че тя от време на време живее тук?

— Сигурни и пресигурни. Доказателството… два куфара са оставени в мансардата. Единият от тях носи нейното име: мадам Пелегрини. После… всеки познава майка Васьор като добра и честна жена, нали?

— По-добра и по-честна от майка Васьор няма в цялата област! Всеки го знае.

— Хубаво, майка Васьор ни каза, че тази Пелегрини е идвала да прекарва по няколко дни при нея за отмора.

— Дявол да го вземе! Между две кражби.

— Съвсем вярно.

— Щом плячката е добра за мадам Пелегрини, нали?

— Разбира се. Квалифицирани кражби. Мошеничества. Укривателство. С една дума, дявол и половина и свързаното с него… без да се смятат тълпата съучастници.

— Имаме ли отличителните й белези?

— И да, и не. Налице са два нейни портрета, но те са напълно различни. Единият от тях е нов, другият стар. Колкото до нейната възраст, е отбелязано — между тридесет и шестдесет години.

Те избухнаха в смях и дебелият глас отново поде:

— Сигурни ли сте в следата?