Графиня Дьо Калиостро

— Довиждане, Раул. Малко по-нагоре срещу течението ще намерите станцията Ла Майере.

— А вие? — попита той.

— О! Жилището ми е съвсем близо.

— Аз не виждам нищо…

— Да. Обърнете внимание обаче на онзи патрулен катер там, който едва се различава между клоните.

— Ще ви придружа.

Скоро те пристигнаха на дигата и съвсем близко до катера, който още оставаше полускрит зад завеса от върби. Никой не можеше да ги види, нито да ги чуе. Те бяха сами под огромното синьо небе. Минутите бързо изтичаха. Завинаги щяха да се запазят в спомените им като минути, повлияли решително на по-нататъшната им съдба.

— Довиждане… — отново каза Жозефин Балзамо. — Довиждане… Благодаря за всичко…

Раул се колебаеше пред протегнатата за последно сбогом ръка.

— Не искате ли да ми стиснете ръката? — попита тя.

— Да… да… — шепнеше той. — Но защо да се разделяме?

— Защото нямаме какво повече да си кажем.

— Повече нищо, действително, но ние и досега нищо не си казахме.

Той млъкна, взе в ръцете си хладната и мека ръка на графинята и продължи:

— Думите на тези мъже… техните обвинения в странноприемницата… истина ли беше?

Той се стремете към обяснение, пък макар и лъжливо, което би му позволило да запази известна надежда. Графинята изненадано го погледна и бързо отговори:

— За какво ще ви послужи това обяснение?

— Как за какво?

— Да повярвам ли, че ако направя някои разкрития, те ще се окажат решаващи за бъдещото ви поведение? Ако, разбира се, се срещнем някога.

— Не ви разбирам. Много съм развълнуван.

— Господи, нещо много просто за разбиране. Искам да кажа, че разбрах тревогата ви от евентуалното потвърждение на чудовищните обвинения. Да… не ме прекъсвайте!… За престъпления, които Боманян и барон д’Етижу, давайки лъжливи показания, ми осигуриха. За тях няма да говоря сега.

— Спомням си какво казаха тези негодни.

— Те обвиняваха мен, а не тази, чието име им дадох — маркиза Дьо Белмонт. Не се касае за престъпления. Знайте, че това, което в очите на някого може да изглежда престъпление, в очите на друг е само лоялна конкуренция. Зависи само от гледната точка. Но има ли това някакво значение за вас?

Той бе объркан от неочаквания въпрос. Тя се смееше срещу него много доволна и започна отново:

— Без съмнение, виконт Раул д’Андрези е шокиран от моите по-широки възгледи за нещата. В живота е така. Всичко е конкуренция и успява този, който е по-бърз и по-ловък. Свобода, равенство и братство… хм… лозунгите на революцията са лозунги за слабите и нерешителните. Равенство не може да има, така както хората не се раждат равни по интелект и физически качества. Но виконт Раул д’Андрези може би има високи нравствени качества, изтънчеността на един благородник…

— Потвърди ли се казаното за вас, ще изпитам известно разочарование… — каза без ентусиазъм той.

— Ах! Боже мой, ще ме разплачете, малкия — изсмя се графинята. — На добър час! Думата е казана! Вие сте разочарован!

Тичахте след една красива мечта и всичко изведнъж изчезна. Жената се появи такава, каквато е. Отговорете откровено, тъй като се обясняваме честно — разочарован ли сте от мен?

Той й отговори сухо:

— Да.

Настана тишина. Тя внимателно го гледате и прошепна:

— Аз съм една крадла, нали? Това ли искате да кажете? Една крадла?

— Да.

Тя се усмихна и запита:

— А вие?

И докато той проумее казаното, тя го хвана за ръката и повелително му подхвърли на „ти“:

— А ти, малкият ми? Какъв си ти? Най-после и твоята игра свърши. Кой си ти?

— Казвам се Раул д’Андрези.

— Глупости! Ти се казваш Арсен Люпен. Твоят баща Теофаст Люпен, който заемате по съвместителство професиите на учител по бокс и на неудачник с по-доходната професия на мошеник, беше осъден и затворен в Съединените щати, където умря. Твоята майка след неговата смърт взе отново бащиното си име и живя като бедна роднина при един далечен братовчед, херцог Дьо Дрьо-Субиз. Един прекрасен ден херцогинята установи изчезването на историческо скъпоценно украшение с голяма стойност, което е било фамилна огърлица на кралица Мария-Антоанета. Въпреки издирванията никога не се узна кой е извършил тази смела кражба, изпълнена с дяволска ловкост. Аз го знам. Това беше ти. На тест години.

Раул слушате бледен от гняв и с трепереща челюст. Той възропта:

— Майка ми бе нещастна и унижена. Исках да я възмездя.

— Крадейки?

— Бях на шест години.

— Днес си на двадесет, твоята майка е мъртва, ти си здрав, умен, пълен с енергия. Как живееш?

— Работя.

— Да, по джобовете на другите.

Тя не му остави време да протестира.

— Нищо не казвай, Раул. Познавам твоя живот до най-малките подробности и мога да разкажа за неща, случили ти се тази година, или за други, по-стари, защото те знам от много време и от всичко, което казах, ти знаеш по-добре само това, което направи в странноприемницата. Полицаи? Жандарми? Обиски? Преследване?… Ти мина през всичко, ти, който нямаш още двадесет години! Тогава струва ли си труда да се упрекваш? Не, Раул. Тъй като познавам твоя живот и случаят ти поднесе част от приключенията ми, да свалим маските. Присвояването на чуждото е хубаво нещо: да затворим очи и да мълчим.