Графиня Дьо Калиостро

— Но сега да, нали? Само че — провикна се той — има един нов факт. Сега не се страхувам от теб, Жозин. Ученикът стана учител, именно това исках да ти докажа, оставяйки те да дойдеш тук и приемайки битката. Подлагам се сам на твоите и на ударите на бандата ти. И ето че ние сме един срещу друг и ти не можеш да ми направиш нищо. Претърпя пълно поражение, нали? Кларис е жива. Аз съм свободен. Хайде, хубавице, махай се от живота ми, ти си победена и аз те презирам.

Той й хвърляше в лицето оскърбителните думи и те я шибаха като камшик. Тя беше смъртнобледа. Лицето й беше разкривено и за пръв път в нейната неизменна красота се появиха признаци на разруха.

Тя изръмжа като ранено животно:

— Жестоко ще си отмъстя.

— Невъзможно — присмя се Раул, — изтръгнах ти ноктите. Ти се страхуваш от мен. Ето това, което е чудновато и което е мое дело: отсега ти ще се страхуваш от мен.

— Целият ми оставащ живот ще бъде посветен на отмъщението — прошепна тя.

— Нищо не можеш да направиш. Всичките ти начини на действие са ми познати. Ти пропадна. Всичко е свършено.

Тя сви рамене.

— Имам други средства.

— И кои са те?

— Несметното богатство… съкровището, което завоювах.

— Благодарение на кого? — попита весело Раул. — Кой, понесен на крилата на въображението, даде последния изстрел в целта? Не бях ли аз, който го направи?

— Може би. Но аз бях тази, която знаеше как да действа, за да го вземе. На думи ти никога не оставаш последен. Но трябваше да се действа и този акт изпълних аз. Ти крещиш победа, защото Кларис е жива и ти си свободен. Животът на Кларис и твоята свобода, Раул, са малки неща пред голямата цел, която беше залог в нашия двубой, тоест милионите скъпоценни камъни. Там беше истинската битка, Раул, и аз я спечелих, защото съкровището ми принадлежи.

— Кой знае! — весело каза той.

— Така е, то ми принадлежи. Самата аз сложих безбройните скъпоценни камъни в куфар, който беше завързан, подпечатан и сложен в желязна каса пред очите ми. Носих го до Хавър, скрих го на дъното на трюма на „Светулка“ и го взех обратно преди потопяването на кораба. Сега куфарът е в Лондон в една банка, подпечатан и съхранен, както казах, и така е от първия час…

— Да, да — одобри Раул, като се преструваше на учуден, — въжето на куфара е напълно ново, много здраво и чисто… печатите са пет на брой от виолетов восък, с инициали Ж.Б.… Жозефин Балзамо. Колкото до куфара, той е от платнена ракита, снабден е с каишки и дръжки от кожа… нещо много просто, което не привлича вниманието…

Калиостро го гледаше уплашено.

— Значи ти знаеш?… Как узна това?…

— Ние, аз и куфарът, бяхме останали заедно в продължение на няколко часа — каза той, като се смееше.

Тя уверено каза:

— Лъжи! Говориш наслуки… Нито една секунда не се отделих от куфара, от ливадата в Меснил су Жумиеж до желязната каса.

— Да, но ти го свали на дъното на „Светулка“.

— Но аз поставих железен катинар, който затвори люка към трюма. Заедно с един от моите хора пазих над илюминатора, през който ти не би могъл да се провреш. Това продължи през цялото време, докато бяхме в залива на Хавър.

— Аз го знам.

— Как би могъл да го узнаеш?

— Бях в трюма.

Ужасяващи думи. Той ги повтори и смайването на Жозефин Балзамо така го развесели, че сам забавляващ се от разказа си, започна:

— Моят извод в Меснил су Жумиеж пред разрушения стълб беше следният: „Ако почна да търся моята добра Жозефин, ще бъде щура работа. Това, което беше необходимо, е да узная мястото, където тя ще бъде следобеда, и да отида там преди нея, за да се опитам да се възползвам от първия благоприятен случай и да грабна скъпоценните камъни. Защото, мила малка Жозин, като имах предвид твоето държание напоследък спрямо мен, аз бях решил да взема всичко. Мисълта за делба ме възмущаваше. Ти знаеше, че си следена от полицията и че неминуемо ще бъдеш преследвана от мен, човек, който според теб иска лакомо да сложи камъчетата ти в джоба си. Ти трябваше да избягаш, това ще рече, да заминеш за чужбина. Как? С помощта на твоя кораб «Светулка». На обяд бях в Хавър. В един часа тримата мъже от екипажа ти отидоха да вземат аперитива си в близкия бар. Аз преминах по понтона, скочих в трюма и се скрих зад натрупаните каси, бъчви и чували с провизии. Ти пристигна в шест часа и спусна куфара в трюма с помощта на въже… Така го постави на мое разположение…“

— Ти лъжеш… лъжеш… — извика Калиостро с треперещ от безпокойство глас.

Той продължи: