Графиня Дьо Калиостро

— В десет часа пристигна Леонар. Той беше прочел вечерните вестници и знаеше за самоубийството на Боманян. В единадесет часа вдигнахте котва. В полунощ в открито море ви чакаше друг кораб. Леонар, който се казваше вече княз Лаворнев, ръководеше прехвърлянето. Моряците и пакетите със стойност минаха от единия кораб на другия. Разбира се, куфарът беше вдигнат пръв. После пратихте по дяволите милата „Светулка“. Признавам, че преживях няколко трудни момента. Бях сам. Нямаше екипаж. Нямаше управление. „Светулка“ се носеше като управлявана от някой пияница през време на тежък махмурлук, който с последни сили се е хванал за щурвала. Би могло да се каже, че с него си играе разсърдено дете, след като е било мъмрено, и го върти, върти… Досетих се за твоя план, за сложената някъде бомба, за часовниковия механизъм, за експлозията… Бях плувнал в пот. Да се хвърля ли във водата? Не знаех какво да правя. Когато бях започнал да развързвам обувките си, с голяма радост се досетих, че бях видял зад кърмата на „Светулка“ завързана лодка. Тя подскачаше върху пяната на вълните зад кораба. Десет минути по-късно, седнал спокойно на скамейката, видях на стотина метра от мен ярък пламък да раздира тъмнината и чух детонацията, която развълнува спокойната повърхност на морето. „Светулка“ потъваше. Следващата нощ, след като малко се бях полюшкал върху вълните, се събудих, и видях брега недалеч от нос Антиф. Скочих във водата, капнах отново на земята… и същия ден се представих тук… за да се подготвя за твоето мило посещение, моя скъпа Жозефин.

Калиостро беше слушала, без да го прекъсва и с доста спокоен вид. Толкова излишни думи й беше казал той. Но не спомена нищо за най-важното — за куфара. Как е успял да се скрие на кораба, как после се е спасил от корабокрушението нямаше никакво значение.

Обаче тя се колебаеше да постави окончателния въпрос, добре знаейки, че Раул не е човек, който рискува, за да не достигне друг резултат, освен да се спаси самият той. Тя беше бледа като смъртник.

— Е, добре! — продължи Раул. — За нищо ли няма да ме запиташ?

— Какво да те питам? Ти каза всичко. Аз взех куфара. Сега той е на сигурно място. Всичко останало ми е безразлично.

— Провери ли го?

— Бога ми, не. Какъв смисъл имаше да го отварям? Въжетата и печатите бяха непокътнати.

— Не си ли забелязала следите от дупка от едната страна, практичен разрез в плетеницата на ракитата?

— Разрез?

— Света Дево! Вярваш ли, че съм стоял два часа до куфара, без да действам? Виж, Жозефин, не съм чак толкова глупав.

— Тогава? — попита тя с отслабнал глас.

— Тогава, моя бедна приятелко, малко по малко, търпеливо и спокойно, изпразних цялото съдържание на куфара по начин, който…

— По какъв начин?

— Така, че след като го отвориш, да не намериш в него нищо освен храна с равнозначно тегло, разбира се, не толкова скъпоценна като камъните… това, което имах под ръка… стока, която не си струва труда да транспортираш до Лондон, както и да наемаш и плащаш желязна каса в банката.

Тя се опита да протестира:

— Това не е истина… не е възможно да си успял.

От горната част на стенния шкаф той свали малка дървена чинийка, откъдето изсипа в шепата си две или три дузини диаманти, рубини и сапфири и с небрежен вид ги подхвърли във въздуха. Те заблестяха с цветовете на дъгата и при чукането си един в друг издаваха вълшебен звук.

— Имаше и други — каза той. — Разбира се, близостта на експлозията ми попречи да взема всичко и богатствата на монасите се разпиляха сред прегръдките на вълните. Но все пак нали за един млад мъж са достатъчни да се забавлява и чака… Какво ще кажеш, Жозин? Защо не отговаряш?… По дяволите! Какво има? А? Тези проклети жени не могат да загубят един милиард, без да припаднат. Какъв ужас!

Жозефин Балзамо не беше припаднала, както предположи Раул. Тя се изправяше оловносива и с протегнати ръце. Искаше да го удари. Но се задушаваше. Нейните ръце се размахваха във въздуха както ръцете на удавник, които се опитват да се задържат на повърхността на водата. После тя се повали върху леглото с глухи стенания.

Раул, без да се трогне, дочака края на кризата. Но имаше да й казва още няколко думи и затова се пошегува:

— Е, добре! Победих ли те напълно? Това е, което исках да те накарам да почувстваш, Жозефин. Ще си отидеш оттук победена, убедена, че не можеш да се бориш с мен и че е по-добре да се откажеш от всичките си дребни машинации. Ще бъда щастлив въпреки теб, Кларис също, и ще имаме много деца. Това е истината, с която трябва да се съгласиш, независимо дали ти се иска.

Той почна да се разхожда из стаята и продължи все повесело: