Графиня Дьо Калиостро

— Много е куриозно това, което с теб направихме един срещу друг. Жозин, как можеш да бъдеш толкова наивна, за да повярваш, че съм могъл да се подведа дори само за минутка от експлозията на „Светулка“, от мнимото удавяне на Пелегрини—Калиостро и от глупавата история, разказана от княз Лаворнев? Как не можа да отгатнеш, че едно момче, което не е слабоумно и което се е възпитавало в твоето училище на живота — и то какво училище, Света Дево! — ще разчете играта ти, както се чете в отворена Библия? Наистина, колко практично е това потопяване! Затънала в престъпления, с ръце почервенели от кръв, преследвана от полицията… Тогава потъва един стар кораб и заедно с него злодеянията и откраднатото съкровище. Всичко отива на дъното на морето. Всичко е загинало и изчезнало. По-нататък кожата се сменя и отново започват, разбира се, малко по-далеч и под друго име, да убиват, да измъчват и да цапат ръцете си с кръв. Кой? Кои? Разправяй това на другите, стара приятелко! Колкото до мен, когато прочетох за катастрофата, си казах: „Раул, отваряй си очите, и то добре!“ И дойдох тук.

След кратко мълчание той продължи:

— Виж, Жозин, посещението ти беше неизбежно! Ти задължително трябваше да го подготвиш с помощта на някой съучастник! Задължително яхтата на така наречения княз Лаворнев трябваше да плава по време на посещението ти насам! Задължително трябваше да се изкачиш по същата стълба, по която беше слязла завързана върху носилка! Тогава какво? Взех необходимите предпазни мерки и първата ми грижа беше да се огледам около себе си дали няма някое лице, което познавам. Побратим, който да вади кестените от огъня заради теб.

И с първия изстрел разпознах почтения Доминик, когото бях видял вече — ти лекомислено не взе под внимание този факт върху капрата на твоята берлина пред вратата на Бриджит Руселен. Доминик е верен служител, когото страхът от полицията и нанесената му от мен тупаница с бастун накараха да омекне до такава степен, че верността му се изпари. След това премина на служба при мене. Той го доказа, като ти изпращаше фалшиви сведения, а накрая и ключове. Знаех за плановете ти, те бяха съгласувани с мен, научих за примката, която подготви и в която падна. Награда за него: десет хиляди франка, които излязоха от джоба ти и не ще видиш вече, защото твоят верен слуга се върна в замъка под моя закрила.

Ето къде сме, моя добра Жозефин. Сигурно бих те пощадил от малката комедия да те приема тук само за да имам удоволствието да ти стисна ръката, но аз поисках да наблюдавам как ще направляваш действието, исках също да видя как ще реагираш на съобщението за убийството на Кларис д’Етижу.

Жозин отстъпи. Раул повече не се шегуваше. Наведен над нея, той й говореше с ледено студен глас:

— Малко вълнение… едва… това е всичко, което изпита при съобщението… Ти повярва, че това дете е мъртво, мъртво по твоя заповед, и не изпита нищо! Смъртта на другите за теб не струва нищо. На двадесет години, с целия живот пред себе си… с радостите си… с красотата си… Ти отнемаш всичко това с леснината, с която би счупила лешник! Никакво угризение на съвестта. Ти не се смееш… но и не плачеш. В действителност ти даже не помисли. Спомням си, че Боманян те нарече „адско създание“ — название, което ме ядосваше. Обаче думата е точна. Има нещо адско в теб. Ти си чудовище, за което не мога да мисля без страх. Но самата ти, Жозефин Балзамо, не се ли плашиш от себе си понякога?

Тя стоеше с наведена глава, с юмруци, притиснати към слепоочията, така, както често правеше. Безжалостните думи на Раул не предизвикваха у нея изблик на ярост и негодувание, както той очакваше. Раул усети, че тя беше в едно от тези моментни състояния на духа, в които човек се вглежда в дъното на душата си, и видял ужасната гледка в нея, не може да извърне поглед, нито да произнесе дума за прошка.

Тя беше като поразена от думите му. При Калиостро минутите на неуравновесеност бяха много редки. Обикновените хора рухват при подобни кризи. При Калиостро беше обратното — тя външно се стараеше да запази привидна невъзмутимост. Така хвърлен камък в гладка езерна вода образува концентрични кръгове, които постепенно затихват в дълбочините. Събитията се бяха развили по такъв противоположен на нейните предвиждания начин и появяването на Раул беше толкова объркващо, че тя не можеше равностойно да се изправи пред неприятеля, наскърбил я така жестоко.

Той беше схванал момента и притиснат към нея, й каза настойчиво:

— Нали, Жозин, в някои моменти ти също си изплашена? Нали се случва и ти също да се ужасяваш?

Покрусата на Жозин беше така дълбока, че тя прошепна:

— Да… да… понякога… но не трябва да ми се говори за това… не искам да зная… Мълчи… мълчи…

— Не, напротив — каза Раул, — ти трябва да знаеш… Ако се ужасяваш от подобни постъпки, защо ги вършиш?

— Не мога да постъпвам по друг начин — отговори тя с безкрайна умора.

— Поне опитваш ли се?

— Да, опитвам се, боря се, но никога не успявам. Научили са ме на злото… да правя зло, както другите вършат добро… Правя зло, както другите дишат… Това искаше…

— Кой?