Иконата

– Навън е студено. Седни до огъня да се посгрееш. Е, хайде де, слушам те. Какво те води насам?

– Ще бъда напълно искрен, генерале. Прибягнах до тази униформа само за да ви убедя да ме приемете. Не съм офицер от руската армия, не съм полковник, още по-малко пък от Генералния щаб. Всъщност аз съм американец.

От другата страна на камината руснакът седеше и го гледаше, сякаш не можеше да повярва на ушите си. В следващия миг засуканите върхове на мустаците му се вирнаха от гняв.

– Ти си измамник! – викна той. – Долен шпионин. Няма да търпя измамници и шпиони в къщата си. Вън!

Монк остана на мястото си.

– Добре, ще си тръгна. Но съм пропътувал цели десет хиляди километра и ще е жалко да остана само трийсет секунди. Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

– Един въпрос? Какъв? – изръмжа генерал Николаев.

– Хората говорят, че преди пет години, когато Борис Елцин ви е помолил да се върнете в армията и да командвате нападението над Чечня и разрушението на столицата Грозни, вие сте погледнали плановете и сте казали на тогавашния министър на отбраната Павел Грачов: „Командвам войници, а не касапи. Тая работа тук е за палачи.“ Вярно ли е това?

– Кое по-точно?

– Вярно ли е? Позволихте ми да ви задам един въпрос.

– Да, вярно е. И бях прав.

– Защо го направихте?

– Това вече е втори въпрос.

– Ще трябва да измина още десет хиляди километра, за да се прибера у дома.

– Добре. Защото не смятам, че геноцидът е работа на войниците. А сега се махай.

– Тая книга, дето я четете, нищо не струва.

– Ти пък откъде знаеш?

– Чел съм я. Пълна е с лъжи.

– Вярно е. И какво от това?

Монк бръкна в куфарчето си и извади Черния манифест. Отвори го на една отбелязана страница и подаде папката на генерала.

– След като имате време да четете глупости, бихте хвърлили едно око на това тук?

Любопитство на генерала взе надмощие над гнева му.

– Американска пропаганда?

– Не. Руско бъдеще. Прочетете. Тази страница и следващата.

Генерал Николаев изсумтя недоволно, взе папката и прочете набързо двете отбелязани страници. Лицето му почервеня от гняв.

– Какъв е тоя боклук? – изкрещя той. – Кой го е писал?

– Чували ли сте за Игор Комаров?

– Що за глупост. Разбира се, че съм чувал. Ще стане президент през януари.

– Добър ли е, или не?

– Откъде да знам? Всичките са като фурнаджийски лопати.

– Значи мислите, че не е по-различен от останалите?

– В общи линии.

Монк му разказа онова, което се бе случило през миналия юли, препускайки през събитията колкото е възможно по-бързо, от страх да не изгуби вниманието на стария генерал или пък още по-зле, търпението му.

– Не ти вярвам – отсече генералът. – Идваш тука да ми разправяш някакви измишльотини...

– Ако бяха измишльотини, едва ли трима мъже щяха да загинат заради тях. Ще ходите ли някъде тази вечер.

– Какво? Не.

– Защо не оставите мемоарите на Павел Грачов и не прегледате намеренията на Игор Комаров. Някои от пасажите ще ви харесват. Като укрепването на армията, например. Но не за защита на родината. Тя не е застрашена от никого. Целта е да се създаде армия, която да извършва геноцид. Може и да не харесвате евреите, чеченците, грузинците, украинците и арменците, но те също бяха с вас в танковете. Биха се край Курск, при „Багратион“, в Берлин и Кабул. Биха се редом до вас. Защо не отделите няколко минути да видите какво им е намислил Комаров

Генерал Николаев впери поглед в упорития американец, с четвърт век по-млад от него, и попита.

– Вие, американците, пиете ли водка?

– В такава мразовита вечер насред Русия пием.

– Там има една бутилка. Сипи си.

Докато възрастният мъж четеше, Монк пийна чашка „Московская“ и се замисли за онова, което му бяха казали в замъка Форбс.

„Той е може би последният руски генерал, запазил онова старомодно чувство за хумор. Не е глупав и не познава страха. Десет милиона ветерани и до днес биха слушали чичо Коля“, бе казал руският му инструктор Олег.

***

След падането на Берлин и едногодишната окупация младият майор Николаев бе изпратен в Москва да учи в офицерско училище. През лятото на 1950-а бе назначен да командва един от седемте танкови полка по поречието на река Ялуцзян в Далечния изток.

Корейската война беше в разгара си. Американските войски упорито настъпваха на север. Сталин сериозно се бе замислил да отърве кожата на корейците, като изпрати новите си танкове срещу американците. Две неща го възпряха: мъдрите съвети на другите и собствената му параноя. Новите ИС-IV бяха толкова свръхсекретни, че на Запад дори не знаеха за тях и Сталин се опасяваше някой от тях да не попадне невредим в ръцете на врага по време на битката.

През 1951-ва Николаев се върна в Москва с чин подполковник и бе изпратен в Потсдам. Беше едва на двайсет и пет.