Иконата

Двамата не се обичаха особено. Дроздов не си падаше по грубите методи, а Гришин, който никога не бе напускал Съветския съюз, като се изключи безславната му мисия в Източен Берлин, ненавиждаше онези от Първо главно, които бяха прекарали половината си живот на Запад и се бяха „заразили“ от чуждестранни превземки. Все пак Дроздов се съгласи да се срещне с него в апартамента си на улица „Маросейка“.

Без много приказки Гришин извади увеличената снимка и я сложи на масата.

– Познавате ли този човек? – попита.

За негов ужас старият разузнавач избухна в неудържим смях.

– Дали го познавам:? Лично не. Но това лице се е запечатало в съзнанието на всеки мой връстник, работил някога в Язенево. Вие не знаете ли кой е?

– Не. Ако знаех, нямаше да бъда тук.

– Викахме му Лисицата. Найджъл Ървин. Ръководеше всички операции срещу нас през седемдесетте години. После шест години беше началник на британската Тайна разузнавателна служба.

– Шпионин.

– Майстор на шпионажа, шеф на всички шпиони – поправи го Дроздов. – Не е съвсем същото. Беше един от най-добрите в бранша. Защо питате?

– Пристигнал е в Москва вчера.

– Сериозно? Знаете ли защо?

– Не – излъга Гришин.

Дроздов го изгледа изпитателно. Не можеше да го заблуди с това "не".

– Всъщност, вас пък какво ви интересува? Нали вече не сте в играта? Доколкото знам, ръководите ония мутри на Комаров, или бъркам нещо?

– Аз съм шеф на сигурността в Съюза на патриотичните сили – каза през зъби Гришин.

– Все тая – промърмори старият генерал и изпрати неканения си гост до вратата. – Ако се появи отново, кажете му да мине да пийнем по едно – подвикна той подире му, а под носа си добави: – Кретен.

Щом се върна в кабинета си, Гришин веднага се свърза с информаторите си в Имитационния отдел в им нареди да го уведомят незабавно в случаи, че Найджъл Ървин или господин Тръбшоу влязат в страната.

На следващия ден армейски генерал Николай Николаев даде интервю за „Известия – най-големия национален ежедневник. За вестника това бе нещо като сензация, защото старият воин никога не даваше интервюта.

Материалът трябваше да отбележи предстоящия му седемдесет и четвърти рожден ден и съвсем естествено започна с въпроси около здравословното му състояние.

Стегнат и изправен в кожения си стол в една от стаите на офицерския клуб в Академията „Фрунзе“, генералът отвърна на репортера, че няма проблеми със здравето.

– Зъбите са си мои – изръмжа с гърления си глас той. – Очила не нося и още мога да надбягам който и да е никаквец на твоята възраст.

Репортерът, който беше прехвърлил четирийсетге, напълно му повярва. Фотографката, млада дама на около двайсет и пет години, го погледна с възхита. Дядо и неведнъж беше разправял как младият танкист ги е въвел в Берлин преди петдесет и четири години.

Разговорът се завъртя около положението в страната.

– Окаяно – заяви чичо Коля. – Пълен хаос.

– Предполагам, че ще гласувате за Съюза на патриотичните сили и Игор Комаров идния януари? – попита репортерът.

– За тоя ли? Никога! – отсече генералът. – Банда фашисти това са те. Направо ми се повдига от тях.

– Не разбирам – притесни се журналистът. – Мислех, че...

– Млади човече, хич не си и помисляй, че съм се хванал на патриотичните глупости на Комаров. Знам аз какво е патриотизъм, момче. Виждал съм как се умира за родината. Мислиш ли, че не мога да разбера кога ме лъготят? Тоя Комаров не е никакъв патриот. Пълен боклук, това е той.

– Разбирам – отвърна репортерът, който изобщо нищо не разбираше и съвсем се беше сащисал. – Но има много хора, които смятат, че плановете му за Русия...

– Плановете му за Русия са пак да се лее кръв – изрева чичо Коля. – Мислиш, че малко кръв се е ляла в тая страна? Аз пък съм се нагледал на кървища и повече не ща и да чуя. Тоя човек е фашист, момче. Слушай ме какво ти казвам. Бил съм се с фашисти цял живот. И в Курск, и при „Багратион“, и оттатък Висла, та чак до Берлин. Немец или руснак, фашистът си е фашист. Всичките са... – Искаше му се да използва някоя от четирийсетте руски думи, отнасящи се до интимни части на тялото, но понеже в стаята имаше дама, реши да се ограничи с „мерзавци“.

– Но не смятате ли – възрази журналистът, – че Русия трябва да бъде прочистена от всичката тази паплач?

– Трябва, момче. Но тая паплач не идва само от малцинствата, голяма част от нея си е наша, родна, руска сган. Ами политиците, корумпираните бюрократи, дето са дупе и гащи с гангстерите?

– Но Комаров възнамерява да се справи с гангстерите.

– Ти не разбираш ли, че Игор Комаров е финансиран от гангстери? Откъде мислиш, че идват всичките му пари? От добрата фея? Ако дойде на власт, тая страна ще бъде изкупена и разграбена от престъпниците. Казвам ти, момче, никой, който някога е носил униформата на тази армия с гордост, не трябва да допуска родината да попадне в ръцете на ония говеда от гвардията на Комаров.

– Къде е истината тогава?

Старият генерал придърпа днешен вестник и махна към последната страница.

– Гледа ли го онова момче, свещеничето, снощи по телевизията?

– Отец Григорий, проповедника? Не, защо?