Иконата

Последното изречение също беше изкрещяно. Комаров се тръсна на стола си и махна с ръка на Гришин да си върви. Без да каже нито дума, полковникът тихо по килима и излезе.

***

По времето на комунизма в Русия имаше само една банка – Народната. След промените и с настъпването на капитализма банките започнаха да никнат като гъби слея дъжд и надхвърлиха бройката осем хиляди.

Повечето от тях – толкова незначителни, че човек лесно можеше да ги пропусне – фалираха бързо, завличайки парите на вложителите си. Други изчезваха за една нощ със същите последици. Оцелелите се учеха на банково дело по метода на опита и грешката. Комунизмът не беше създал традиции в тази област, пък и банкерството се оказа доста рискова професия. За десет години над четиристотин банкери бяха убити, най-вече защото не бяха на едно мнение с гангстерите по отношение на необезпечените кредити и другите форми на незаконно сътрудничество.

В края на деветдесетте нещата се поуталожиха до четиристотин сравнително надеждни банки, с първите петдесет от които Западът бе готов да работи.

Банковото дело бе съсредоточено в Санкт Петербург и най-вече в Москва. И то като организираната престъпност бе силно окрупнено и така наречените Топ Десет държаха осемдесет процента от бизнеса. В някои случаи обемът на инвестициите беше толкова голям, че можеше да се поеме само от консорциум от две или три банки.

През зимата на 1999-а първенството сред основните банки cе държеше от „Мостбанк", Смоленска банка и най-голямата – Московска федерална банка.

Именно в нейната централа пристигна Джейсън Монк през първата седмица на декември. Охраната в сградата беше като във форт Нокс.

Заради опасностите, които грозяха здравето и живота им, директорите на големите банки разполагаха с лични отряди, които можеха да засрамят охраната на всеки американски президент. Трима от тях отдавна бяха преместили семействата си съответно в Лондон, Париж и Виена и се придвижваха до офисите си в Москва с частни самолети. Когато пребиваваха в Русия, личната им охрана се осигуряваше от стотици хора. Хиляди други охраняваха клоновете на банките им.

Да се отиде на лична среща с председателя на Московската федерална банка без предварителна уговорка, направена поне няколко дни по-рано, беше нечувано. Но Монк успя да го постигне. Носеше със себе си нещо също толкова нечувано.

След като провериха и него, и куфарчето му във фоайето на многоетажната сграда, той бе ескортиран до директорската приемна три етажа под кабинета на председателя.

Там писмото, което носеше, бе прегледано от изискан млад руснак с перфектен английски. Той го помоли да изчака и изчезна зад масивна дървена врата, която се отваряше с код. Двама въоръжени юнаци останаха да го охраняват, докато минутите се нижеха. За изненада на служителката в приемната, личният сътрудник на председателя се върна и помоли Монк да го последва. Зад вратата той отново беше пребъркан и проверен с електронен скенер. Изисканият руснак се извини за неудобството.

– Разбирам – каза Монк, – времената са такива.

Три етажа по-нагоре той бе въведен в поредното фоайе, след което най-после бе придружен до личния кабинет на Леонид Григориевич Бернщайн.

Писмото, което бе донесъл, лежеше на бюрото пред банкера. Бернщайн беше нисък и едър, с къдрава прошарена коса, остър, изпитателен поглед и безупречно ушит тъмносив костюм. Стана, подаде ръка на госта си и му кимна да седне. Монк забеляза, че изисканият младок се настани в дъното на стаята, в комплект с подутината под лявата си мишница. Може да имаше диплома от Оксфорд, но Бернщайн се бе погрижил да се изучи и в Куантико[20] .

– Е, как вървят нещата в Лондон, господин Монк? –попита банкерът. – Скоро ли пристигнахте?

– Преди няколко дни – отвърна Монк.

Писмото беше написано на изключително скъпа кремава хартия и над него стояха петте разперени стрели, които символизират петте сина на Майер Амшел Ротшилд от Франкфурт. Бланката за писма беше напълно автентична. Само подписът на сър Ивлин де Ротшилд в края на писмото бе фалшифициран. Но едва ли има банкер, който ще върне личния пратеник на председателя на „Н.М. Ротшилд и синове“ със седалище Сейнт Суидин’с Лейн, Лондон.

– Добре ли е сър Ивлин? – попита Бернщайн.

Монк превключи на руски.

– Доколкото ми е известно, да, но той не е подписал това писмо. – Зад гърба му се чу шумолене. – И наистина ще ви бъда дълбоко задължен, ако младият ви приятел се въздържи да изстреля някой от куршумите си в гърба ми. Нямам бронирана жилетка и бих предпочел да остана жив. Освен това не нося нищо опасно и не съм дошъл с намерение да ви сторя зло.

– А за какво сте дошъл тогава?

Монк разказа събитията от 15 юли насам.

– Глупости! – отсече Бернщайн накрая. – По-големи глупости през живота си не съм чувал. Знам доста неща за Комаров. Направил съм си труда да го проуча. Прекалено е десен за моите разбирания, но ако смятяте, че тук омразата към евреите е някаква новост, значи не знаете нищо за Русия. Всички го правят, но всички опират до банките рано или късно.