Империя в черно и златно

До този момент Че се беше старала да избягва хората на празненството. Пинсер се беше опитал да я сгащи в един ъгъл, за да й рецитира някаква нова своя поема, която била (както сам прошепна с тревожно ококорени очи) донякъде „расистка“, но пък една млада дама навярно би я намерила за интересна?… Точно този разговор Че с радост би прехвърлила на Тиниса, нали все тя привличаше мъжете, но уви. След това се съсредоточи върху задачата да избягва Тото, който очевидно искаше да я заприказва. Съзнаваше, че постъпва нечестно и че на него сигурно му е дори по-гадно, отколкото на нея, но макар и случайно, Тото беше чул всичките ужасни глупости, които бе наговорила, и тя още не се чувстваше готова да го погледне в очите.

Накрая четиримата се събраха в градината на покрива. Нощта беше прохладна за разлика от задухата в къщата. От морето духаше приятен бриз, а въздухът наоколо им пееше с пиянското веселие на града. Тиниса приседна на зида като високопоставена дама, която дава аудиенция, а Че, изтощена от тежкия ден, се чучна умърлушено в краката й.

— Вече са тук, а? — подхвърли Че. — Не просто по някой търговец, дипломат или наемен войник, а цяла глутница. Или рояк, или каквото са там.

— И ти си изненадана? — изсумтя Тиниса. — Стенуолд откога предупреждава, че рано или късно ще се раздвижат.

— Сигурно съм си мислела, че ще е късно — измърмори тя.

Тото гледаше към нея или може би и към двете им. Че избягваше упорито погледа му.

— Дали наистина са толкова опасни, щом им трябваха години, за да стигнат дотук? — попита небрежно Тиниса.

Междувременно Салма се бе забавлявал с някаква неясна откъм правилата си игра, включваща големите колкото юмрук молци, които се блъскаха във фенерите — хващаше ги и после ги пускаше, и така отново и отново. Сега се изсмя кратко. Когато се обърна, на лицето му имаше несъмнен израз на превъзходство.

— Вие, равнинците, направо ме изумявате.

— Което никак не е трудно, о, чуждоземни мухоловецо. С какво те изумихме този път? — попита Тиниса.

— Ако аз не бях пристигнал в града ви, сигурно още щяхте да се чудите съществува ли наистина Федерацията на водните кончета, или е детска приказка. — Оформи чашка с шепи и молецът запърха между дланите му. — На самите ви граници разни хора крещят, а вие им обръщате гръб и затваряте прозорците, защото да се крещи е невъзпитано, а и виковете ви дразнят. Не е като осородните да са се крили през цялото това време. Не е като да не се възползваха максимално от всичко, което Равнините могат да им предложат.

— Ти винаги си знаел за осородните, нали? — поинтересува се Че. — Още отпреди да дойдеш тук и да се срещнеш с чичо Стен.

— Да, и твоят чичо знае, че аз знам. — Той разтвори внезапно ръце и обърканият молец литна обратно към фенера. За миг Салма й се беше сторил нещо непознато и опасно, загадъчен чужденец, пълен с тайни, помисли си Че. После пак стана старият Салма с постоянната усмивка, облегнал лакти на ниската градинска стена. Явно не беше в настроение да отговаря на повече въпроси.

Наконтен с най-хубавата си роба, извадена от нафталина и отпусната по спешност в талията, Стенуолд се чувстваше неудобно, а от колосаните ръбове кожата го сърбеше. Тъкмо ще е нащрек, реши той, което не би било излишно. Всъщност робата беше официалната му премяна на преподавател в Академията, с всичките дипли и остри ръбове, които вървяха по презумпция със статута му. Обикновено предпочиташе старите си изпитани дрехи, но този път щеше да се яви в официалното си качество, при това пред недоброжелателна публика.

И така, обратно към Амфиофоса, откъдето неотдавна си беше тръгнал ядосан — кръглата зала, в която заседаваше Събранието на знаещите и където преди революцията е бил центърът на властта. Междувременно драпериите по стените бяха подменени, а централната каменна плоча на тавана беше сменена — доста рисковано и с цената на истински майсторлък — с многоъгълен прозорец от цветно стъкло, който хвърляше снопове червена, златна и синя светлина из просторното кръгло помещение с амфитеатрално разположени скамейки около подиума за изказвания. Стенуолд беше седнал на последния ред и наблюдаваше мрачно вратите на преддверието. Близо половината членове на Събранието вече бяха заели местата си — преподаватели от Академията и магнати от града.

„Знаех, че ще дойде и този ден…“ Но не и по този начин. В интерес на истината, беше очаквал да пристигнат с мечове. Очаквал беше осоидите да покажат истинското си лице. А не чрез дипломатическо представителство и посланици, не с тези лукави средства.

Преди седемнайсет години осоидите биха изсипали армия пред портите на Тарк или Хелерон. Седемнайсет години бяха водили завоевателни войни и явно бяха намерили време да изучат и тънкостите на дипломатическия занаят. „Чудя се кои ли са били агентите им тук през цялото това време, агенти, които аз не съм усетил.“

Тихите разговори замлъкнаха и Събранието притихна, когато откъм преддверието отекнаха стъпки. Появиха се двама пазители с покрити от шлемовете лица и тромава стъпка под тежките брони. А там, зад тях, вървяха осоидите.