Империя в черно и златно

— Боите се, че ще ги разоблича публично като чудовища и убийци. Повярвайте ми, нямам намерение да провокирам тези хора, нито да говоря с тях дори. Хайде, върнете се при другите да празнувате — добави с подчертана ирония Стенуолд. — Гледайте си кефа. — Виждаше спорните посетители над рамото му. Докато Годран и неговата бръмбарородна креатура се здрависваха наляво-надясно и говореха любезности, Талрик гледаше право към Стенуолд. Погледите им се сблъскаха. Стенуолд изтръпна. Защо му се струваше, че е виждал този мъж и преди, като един сред много войници? Талрик изглеждаше твърде млад, за да се е сражавал при Мина. Но ето че осочовекът му кимна като на стар познат, жест, предназначен лично и единствено за Стенуолд.

„Познавам те.“ Едно кимване, а казваше толкова много. „Не си мисли, че аз, че ние не знаем всичко за теб.“

Минаваше полунощ и прозорците в Колегиум гаснеха един по един, а улиците тъмнееха в мъждивата светлина на газените фенери. Тиниса и Че вървяха към вкъщи, след като се бяха разделили с Тото на пресечката към Палатата на милосърдието, където той държеше една стая. През цялата вечер Тото се беше опитвал да я заговори и Че го знаеше отлично. Когато се разделиха, изражението му беше толкова печално, та тя почти съжали дето го е отбягвала така упорито, но — след дъжд качулка.

Салма, разбира се, не беше с тях. Той — с което вбеси Тиниса — си беше тръгнал рано-рано от партито под ръка с онази атлетка, богомолкородната от Нетион.

— Дано да го изяде — беше подхвърлила небрежно Тиниса, но после откри, че мисълта продължава да я гложди отвътре. Когато Салма забърсваше някое от местните момичета — запленени от чара му бръмбарородни девойки, към които той не би могъл да изпитва нищо сериозно, тогава Тиниса нямаше нищо против. Не е като тя да не флиртуваше под път и над път със синчета на индустриалци или млади мравкородни офицери, отделили се за пръв път от родния дом. С някои стигаше до леглото, с други — не, но всички й правеха подаръци и я гледаха в очите. В края на краищата, тя беше паяк по рождение, ако не и по възпитание. Предеше и поддържаше паяжината си така, както един войник се упражнява с меча, защото един ден можеше да й потрябва за нещо сериозно. Но тази богомолкородна… Салма й се беше поклонил дълбоко, сякаш изпълняваше сложен ритуал от традициите на своя народ, а тя, която допреди миг изглеждаше отегчена и самотна, отвърна на поклона му и го хвана за ръка. А ако се вярваше на мълвата, богомолкородните не се отнасяха лековато към нищо, включително и към партньорите си.

Когато стигнаха вкъщи, завариха Стенуолд да ги чака. Усетиха аромата на лулата му още от входа, затова надникнаха през вратата на кабинета. Той седеше в любимото си кресло, богомолска направа с мека тапицерия и изящна дърворезба, пушеше и гледаше в огъня.

— Чичо? — повика го Че. — Аз… ние мислехме, че вече си си легнал.

— Влизайте. И двете — покани ги Стенуолд, без да сваля поглед от пламъците в камината. — Другата половина от „Великолепните“ с вас ли е? Не, виждам, че ги няма. Тогава ще говоря с вас двете сега, а с тях ще говоря утре сутрин.

— Става въпрос за осородните, нали? — предположи Че.

— За тях, да. Тиниса, готова ли си да потеглиш с мен за Хелерон утре?

— И да пропусна Игрите? — отвърна, без да мисли, тя, после добави: — Ами, да, сигурно бих могла…

— Събери си нещата. Малко багаж, много оръжие. — В гласа на Стенуолд звънтеше напрежение. — Чаках с години… а сега всичко става изведнъж. Ама и аз съм един „танцьор“.

Тиниса разбираше какво има предвид Стенуолд, но тонът му никак не й хареса. Паякородните наричаха „танц“ негласната политика, която дърпа конците в управлението на един град. Канеше се да го разпита, да изкопчи повече информация, но тази едничка дума я спря. Положението очевидно беше сериозно и не търпеше отлагане. Обърна се и тръгна към стаята си на горния етаж.

— И дума не искам да чувам — предупреди Стенуолд, след като Тиниса си тръгна. Че стисна юмруци и замълча. — Няма да скучаеш тук. Ще имаш куп неща, които да свършиш вместо мен, докато отсъствам. Знам, че очакваш да чуеш друго, но истината е, че си ми нужна тук. А и наистина държа да си на сигурно място, Челядинке. Повярвай ми.

„Ами другите? Те какво?“ Но Че знаеше, че другите, дори Тото, биха имали шанс да се спасят от меч и стрела. Стенуолд я беше преценил и оценката не беше в нейна полза. Вярваше му, че иска да я държи далеч от опасностите, но от това болката й не намаляваше.

„Вече няма място за спорове, щом тръгват утре.“ Тази мисъл се оказа неочаквано успокояваща. Оставаше й да играе ролята на послушна племенница. Така той щеше да има една тревога по-малко и вероятно да се грижи по-добре за себе си. Тази игра Че можеше да я играе.

— Щом ще тръгваш утре, добре е вече да си лягаш, чичо — каза тя. Стенуолд изсумтя в знак на съгласие и се надигна от креслото.

— Хайде — махна й той и тръгна нагоре по стълбите. — Утре пак ще си поговорим.