Юлиан

Според завещанието на Константин империята трябваше да се раздели между тримата му живи синове, всеки от които бе вече получил титлата цезар. (Днес всеки ученик знае това, но винаги ли ще се знае?) Двадесет и една годишният Константин II получи префектурата Галия. Констанций, двадесетгодишен — Изтока. Констанс, шестнадесетгодишен — Италия и Илирикум. Всеки от тях едновременно с това приемаше и титлата август. Колкото и да е странно, това разделение на света се извърши мирно. След погребението (бях прекалено малък, за да присъствувам на него) Константин II веднага се оттегли в столицата си Виндобона

4

, Констанс се отправи за Медиоланум

5

. Констанций се настани в свещения дворец в Константинопол.

И тогава започнаха убийствата. Констанций обяви, че срещу него имало заговор, чиито вдъхновители били децата на Теодора, законната съпруга на неговия дядо Константин Хлор; когато той станал император, наложницата му Елена, майката на Константин, била пренебрегната.

Да, на онези, които четат исторически съчинения, за това време, всичко туй изглежда страшно объркано, но за нас, които бяхме оплетени в тази мрежа, тези роднински отношения бяха гибелно ясни, както отношенията между паяк и муха.

Някои казват, че наистина имало такъв заговор, но аз се съмнявам. Убеден съм, че баща ми по никакъв начин не се е опълчвал срещу Констанций. Той не възроптал, когато природеният му брат Константин станал император. Защо тогава ще протестира, когато неговият син се е възкачил на престола? Така или иначе, през това ужасно лято десетина потомци на Теодора бяха тайно заловени и умъртвени, измежду тях и баща ми.

В деня, когато отведоха баща ми, аз и Мардоний се разхождахме из парка на двореца. Не си спомням къде беше Гал, сигурно е бил на легло, болен от треска. Не знам защо, когато се връщахме, влязохме през предната врата вместо през задната, както обикновено.

Беше приятна вечер и пак, противно на обичая, отидох при баща си, който седеше в атриума с управителя на имението си. Спомням си белите и червени рози, които се виеха по дървените решетки между колоните. И какво друго си спомням? Стола с лъвски глави на краката, кръглата мраморна маса. Мургавият управител на имението седеше на столче вляво от баща ми, със сноп книжа на скута. Докато диктувам това, внезапно си спомням всичко. Но странно, до този миг бях забравил розите и лицето на баща си, което сега е съвсем ясно в паметта ми. Какво странно нещо е паметта! Той бе румен, с малки сиви очи и на лявата му буза имаше едва забележим белег, подобен на полумесец.

— Това — рече той, като се обърна към управителя си — е най-ценната част от имуществото ми. Добре го пази.

Не разбрах за какво разговаряха. Спомням си, че бях смутен. Изобщо рядко се случваше баща ми да ми заговори. Не защото не ме обичаше, но защото бе още по-стеснителен и свит от мен и съвсем не знаеше как да се държи с деца.

Птици — да, още ги чувам — пееха по клоните на дърветата. Баща ми продължаваше да говори за мен, а аз слушах птиците, гледах водоскока и усещах, че нещо страшно е надвиснало над нас. Каза, че Никомедия е „безопасна“, и аз се чудех какво ли иска да каже с това. Управителят се съгласи. Говореха за братовчед ми, владиката Евсебий — и той също бил „безопасно място“. Втренчих поглед във водоскока: гръцка работа от миналия век — морска нимфа, възседнала делфин, от чиято уста се изливаше вода в басейна. Спомняйки си това, сега си давам сметка защо наредих да се построи подобен водоскок в градината ми, когато бях в Лутеция6. Дали човек може да си спомни всичко, ако се напрегне? (Забележка: Да се направи също такъв водоскок за Константинопол, ако не може да се намери оригиналът.)

След това баща ми ме отпрати, като несръчно ме потупа по рамото. Нито една прощална дума, никакъв знак на прекомерна обич: такива са стеснителните хора.

Войниците дойдоха, докато вечерях. Мардоний беше ужасен. Така бях учуден от уплахата му, че отначало не можах да разбера какво става. Когато чух войниците в атриума, скочих на крака.

— Какво е това? Кой е там? — попитах аз.

— Седни — ми отвърна Мардоний. — Не мърдай. Не издавай никакъв звук.

Голобрадото му евнухско лице, прорязано с хиляди бръчки като измачкана коприна, бе побледняло като платно. Отскубнах се от него, учуден от страха му. Той непохватно се опита да ми попречи да изляза от стаята, но стреснат по-скоро от страха му, отколкото от шума на чужди хора у дома, аз се спуснах покрай него в празния атриум. Отвъд във вестибюла една робиня ридаеше. Предната врата беше отворена. Вратарят се бе прилепил към нея, сякаш беше прикован. През тихите ридания на робинята чух шум на въоръжени хора на улицата: скърцане на кожа, тъп звук на железа и глух тропот на дебели подметки по камъните.