Юлиан

Не може да се отрече, че Констанций имаше гений да води граждански войни. Знаеше кога да удари — и което е по-важно — кого да удари. Винаги печелеше. Често си мисля, че ако беше живял по-дълго, щеше да ме премахне по същия начин, по който премахна другите си роднини. Заплашен от двама узурпатори, Констанций започна военни действия през 350 г. Ветранио бе разбит веднага и — нещо нечувано в нашата история — бе пощаден. Разбира се, Магненций бе победен в битката при Мурса на 28 септември 352 година. Това бе един от съдбоносните моменти в нашата история. И до ден-днешен войската ни не се е съвзела от загубата на петдесет и четири хиляди елитни войници.

Едва ли е нужно да казвам, че не познавах нито един от тези узурпатори. Дори не си спомням да съм срещал братовчедите си Констанс и Константин II. Срещнах самия Констанций едва когато бях шестнадесетгодишен, една среща, която ще опиша подробно по-нататък.

Докато императорите крояха заговори и воюваха помежду си, аз учех при Мардоний. Той бе строг учител, но умееше да събуди интерес у мен. Аз го обичах, Гал го ненавиждаше; но кого ли не намразваше той рано или късно? Спомням си, че веднъж, когато исках да видя надбягванията с колесници, Мардоний ми каза: „Ако те интересуват игри, чети Омир. Нищо в живота не може да се сравни с това, което той е писал за игрите или за каквото и да било друго.“ Забрана, която може да вбеси едно дете, но все пак мъдра. И в действителност за пръв път отидох в театъра и в цирка едва като възрастен и тогава ходех само защото не исках да засегна други хора. Наистина бях донякъде малко педант и си останах педант!

Имам само един ясен спомен за владиката Евсебий. Един следобед той реши сам да ме запознае с живота на Назарянина. Часове наред седяхме в един страничен параклис на катедралата в Никомедия, докато той ме занимаваше. Бях отегчен. Владиката имаше дарбата да обяснява само общоизвестни неща и да отминава с мълчание всичко онова, което човек би искал да разбере. Той бе трудноподвижен, блед старец, говореше бавно и беше много лесно да следиш мисълта му. Загледах се от скука в сводестия таван, разделен на четири: всяка част, посветена на едно от годишните времена. Цветя и лози, птици и риби се преплитаха в тази извънредно изящна мозайка. Познавах я като дланта си, тъй като три пъти на ден се молех с Гал в този параклис и по време на тези уморителни молитви си въобразявах, че притежавам способността да се издигна право нагоре във въздуха и да проникна сред този свят, изпълнен с пауни, палми и лозници, блестящ от злато свят, където не се чува никакъв друг звук освен шуртенето на вода и птича песен и където естествено няма ни проповеди, ни молитви! Когато Никомедия пострада преди няколко години от земетръс, първият ми въпрос бе за катедралата: „Стои ли още?“ — „Да — отвърнаха ми, — но покривът се срути.“ И така, магическото ми убежище от детските години днес е в развалини.

Вероятно съм зяпал по тавана прекалено явно, защото владиката внезапно ме запита:

— Коя е най-важната от божиите заповеди?

— Не убивай! — отговорих аз, без да се замисля. И тогава бързо споменах съответните места от Новия завет (по-голямата част от него знаех наизуст), както и откъси в този смисъл, които си спомнях от Стария завет.

Владиката не очакваше такъв отговор. Все пак той кимна одобрително.

— Добре се позоваваш на Светото писание. Но защо считаш, че тази заповед е най-важна?

— Защото, ако тя се спазваше, баща ми щеше да бъде жив. — Самият аз се стреснах от бързината на отговора си.

Бледото лице на владиката стана пепеливо.

— Защо казваш това?

— Защото е вярно. Императорът е убил баща ми. Всички знаят това. И предполагам, че ще убие и мене, и Гал, когато ни дойде редът.

Трудно е да се спре дързостта, щом веднъж се появи.

— Императорът е свят човек — каза владиката остро. — Цял свят се възхищава от неговото благочестие, от войната, която води срещу ересите, от подкрепата му на правата вяра.

Това ме направи още по-дързък.

— Тогава, щом е такъв добър християнин, как е могъл да убие толкова много от собствените си роднини? В края на краищата нали пише в евангелието от Матея, а също и в евангелието от Лука…

— Глупаче такова! — разбесня се владиката. — Кой ти е разправял тези неща? Мардоний ли?

Имах достатъчно ум да защитя учителя си.

— Не, отче. Но хората говорят всичко пред нас. Сигурно си мислят, че не разбираме. Във всеки случай това е вярно, нали?

Владиката се бе овладял. Отговорът му бе бавен и суров.

— Единствено трябва да знаеш, че братовчед ти, императорът, е благочестив християнин и добър човек. И не забравяй, че животът ти зависи от него.