Юлиан

Спрях да си хапя ноктите — един навик, от който още не съм се отучил напълно и до днес.

— Но нали всички са християни? — попитах го аз. — Не вярват ли в Исуса и евангелията?

— Не — отвърна Гал.

— Да — възрази Мардоний. — И те са християни, но са заблудени християни.

Още като дете имах сравнително логичен ум.

— Но ако са християни като нас, ние не трябва да се борим с тях, а да обърнем и другата си буза. Нали никой не трябва да убива, защото Христос ни казва, че…

— Струва ми се, че нещата не са така прости, както изглеждат — отвърна Мардоний.

Естествено нещата стояха точно така. Дори едно дете можеше да забележи разликата между това, в което галилеяните казват, че вярват, и онова, в което действително вярват, както всъщност се вижда от делата им. Една вяра, която проповядва братство и благост, а ежедневно убива онези, които не приемат учението й, е лицемерна. Би било в интерес на моята теза да заявя, че оттогава престанах да бъда галилеянин. Но за съжаление това не би било вярно. Макар и да бях объркан от сцената, на която бях свидетел, все още вярвах; освободих се от Назарянина доста по-късно. Но сега, като се връщам към онези години, струва ми се, че първото звено от веригата се скъса него ден на улицата, когато видях как монасите се нахвърлиха върху двамата безобидни старци.

Лятото прекарвах във Витиния, в имението на баба си по майчина страна — малко имение на две мили от морето. Тъкмо зад къщата се издигаше невисок хълм, от чийто връх се разкриваше великолепна гледка към Мраморно море, а откъм север, на хоризонта, се очертаваха кулите на Константинопол. Тук прекарвах много часове — четях и мечтаех.

Един следобед, приспан от жуженето на пчелите, миризмата на мащерка и топлия, солен въздух, аз задрямах. Сънувах, че се караме с Гал и искам да избягам от него. Побягнах и като тичах, почнах да крача с все по-големи крачки, докато накрая правех скокове като елен. С всеки скок се издигах все по-високо във въздуха; реех се над полето и отдолу хората ме гледаха учудени, когато съвсем леко преминавах над главите им. Толкова е приятно да сънуваш, че летиш.

Както си летях, внезапно ми се стори, че някой вика името ми. Огледах се наоколо, но не се виждаше нищо освен бледите облаци, синьото небе и тъмното море. Летях над Мраморно море към Константинопол, когато гласът се чу отново.

— Кой ме вика? — попитах аз.

И тогава не зная как разбрах, че беше проговорило Слънцето. Грамадното златисто Слънце, въздигнало се над града, протягаше към мен огнените си ръце. С някакво болезнено остро чувство, че се завръщам в своя дом, се хвърлих право в изгарящата светлина. Събудих се и разбрах, че залязващото Слънце наистина светеше в лицето ми. Замаян, станах на крака, светлината ме бе опила. Бях слисан. Нещо важно се бе случило. Но какво?

Никому не разказах за това видение. Обаче няколко месеца по-късно, когато Мардоний и аз бяхме заедно един ден в градината на двореца над Босфора, аз почнах да го разпитвам за старата вяра. Започнах с хитрост.

— Дали всичко, писано от Омир, е вярно?

— Разбира се, всяка дума!

— В такъв случай Зевс, Аполон и другите богове трябва да съществуват, тъй като той казва, че те съществуват. И ако има такива богове, какво е станало с тях? Унищожил ли ги е Исус?

Горкият Мардоний! Той бе страстен поклонник на класиците. Но също така беше и галилеянин. Както мнозина по това време, той бе безнадеждно раздвоен. Отговорът му обаче бе готов:

— Трябва да си спомниш, че по времето на Омир Христос още не е бил роден. Колкото и да е бил мъдър Омир, той не е могъл да знае основната истина, която ние знаем. Затова е трябвало да говори за боговете, в които хората винаги вярвали…

— Лъжовни богове според Исус. Щом те не са истински богове, това, което Омир пише за тях, не може да бъде вярно.

— Но както всички неща, тези божества са олицетворение на истината. — Мардоний измести темата на разговора. — Омировата вяра е до голяма степен подобна на нашата. Той е вярвал в един бог, единственото начало на вселената. И предполагам, добре е разбирал, че единният бог може да се явява под различни образи и че олимпийските богове са измежду тези образи. В края на краищата бог до ден-днешен има много имена, понеже съществуват много езици и предания, но той е винаги същият.

— Кои са старите му имена?

— Зевс, Хелиос — слънцето, Серапис…

— Слънцето, моето божество, Аполон… — започнах аз.

— Аполон също е имал много имена: Хелиос, спътник на Митра…

— Аполон, Хелиос, Митра — повторих аз тихо. От сенчестата горичка върху склона под двореца Дафне, където седяхме, можех да видя моето божество, пронизано от един тъмнозелен кипарис.