Юлиан

Останах на колене, докато слънцето залезе. След това съм продължил да стоя така в тъмнината — както после ми казаха — около един час. Орибазий се уплашил и ме събуди… или по-скоро приспа, тъй като оттогава „истинският“ свят ми изглежда като сън, а видението ми, когато съзерцавах Хелиос — действителност.

— Добре ли се чувствуваш?

Кимнах и станах.

— Видях… — започнах аз, но веднага спрях. Не можех да кажа какво бях видял. Дори сега, като пиша това съчинение, не мога да опиша какво изпитах, тъй като няма подобно човешко преживяване, с което да го сравня.

Но Максим веднага позна какво бях изпитал.

— Той е бил избран — рече той, — той знае.

Мълчаливо се върнахме в града. Не ми се говореше с никого, нито дори с Максим, защото все още бях обгърнат от крилете на светлината. Дори не ме бодеше китката на ръката, където ми бяха направили свещената татуировка. От това състояние на вглъбеност бях грубо изтръгнат едва при градската порта, където една тълпа ме заобиколи, крещейки: „Важни новини! Важни новини!“

Бях смаян. Можех само да си помисля: „При мен ли е още богът? Могат ли всички да видят това, което аз видях?“ Опитах се да заговоря Максим и Орибазий, но просто не можехме да се чуем.

В града, в преториума, заварих Ецеболий и както ми се стори, целия сенат. Когато ме видяха, всички коленичиха. За миг наистина помислих, че е настъпил краят на света и че аз съм дошъл като пратеник на бога да отделя злите от добрите. Но Ецеболий бързо разсея всяка мисъл за апокалипсис.

— Благородни Юлиане, брат ти… — около нас всички повтаряха името на Гал и титлите му — е бил избран от божествения август да дели трона с него. Гал е цезар на Изтока. Той също така ще се ожени за Констанция, божествената сестра на божествения август.

Избухна ликуваща глъчка и десетки ръце една през друга докосваха наметалото ми, ръцете ми, лактите ми. Едни ми отправяха молби за ходатайство, други искаха да ги благословя. Накрая си пробих път през тълпата и влязох в дома на префекта.

— Но защо всички се държат като полудели? — обърнах се към Ецеболий, като че ли той беше виновен за това.

— Защото си брат на цезар.

— Голяма полза и за тях, и за мен! — Не беше благоразумно да кажа това, но от тези думи сякаш ми олекна.

— Сигурно искаш да те обичат заради черните ти очи? — подхвърли Орибазий. — Овациите ти бяха приятни, докато не научи вестта.

— Защото помислих, че слънцето… — но спрях навреме.

— Слънцето ли? — Ецеболий ме погледна с недоумение.

— Защото единствено син божий трябва да бъде посрещан по този начин — каза спокойно Максим. — Не бива да се обожава човешко същество, нито дори един цезар.

Ецеболий кимна:

— Отживелици от лошите стари дни, струва ми се. Римският август, разбира се, е божествен, но не е истински бог, както хората са свикнали да смятат. Но влезте, влезте, баните са приготвени. Префектът ще отпразнува щастливата вест с угощение.

И така, аз прозрях единния бог в деня, когато научих, че брат ми е провъзгласен за цезар. Предзнаменованието беше повече от ясно. Всеки от нас бе поел пътя си. От този ден нататък аз бях елинист или както галилеяните обичат да ме наричат (зад гърба ми естествено), отстъпник; а Гал властвуваше над Изтока.

VI

— Цезарят естествено е загрижен.

— Няма никакви основания за това.

— Няма основания ли? Ученик си на Максим.

— Ученик съм и на Ецеболий.

— Но от една година той не е вече при тебе. Брат ти смята, че се нуждаеш от духовен наставник, особено сега.

— Максим е сериозен човек.

— Максим не е християнин. Ти християнин ли си? — Въпросът ме удари като камък, излетял от прашка. Гледах известно време вторачено облечения в черно расо дякон Еций от Антиохия, без да мога да проговоря. Той също ме наблюдаваше спокойно. Още малко, и щях да изгубя самообладанието си от ужас.

Какво знаеха за мен в двореца на Гал?

— Как можеш да се съмняваш, че не съм християнин? — казах най-сетне аз. — Двама прославени владици са ме възпитавали. Четец съм в църквата. Тук, в Пергам, присъствувам на всички по-големи църковни тържества. — Загледах го, като се преструвах на възмутен, че някой може да се съмнява в добродетелите ми. — Откъде може да е излязъл този слух? Ако изобщо има такъв слух.

— Нищо странно, че хората се съмняват, когато те виждат така често с Максим.

— А какво да направя?

— Не се виждай повече с него — ми отвърна той направо.

— Брат ми ли нарежда това?

— Не, мой съвет. Той е загрижен за теб. Това е всичко. Изпрати ме да ти поговоря, което и направих.

— Задоволен ли си?

Еций се усмихна:

— Никога нищо не ме задоволява, благородни Юлиане. Но ще предам на цезаря, че редовно се причестяваш. Ще съобщя също, че повече няма да учиш при Максим.

— Ако това е най-разумното решение, естествено ще последвам съвета ти.

Този неопределен отговор задоволи Еций. Приятелите ми често ми казват, че съм могъл да стана добър юрист.

Докато изпращах Еций, той се огледа и каза:

— Притежателят на тази къща…

— … е Орибазий.

— Отличен лекар.

— Уместно ли е да го срещам? — Не можах да се стърпя да не го кажа.