Избрана

— И това може да е полезно. — Отправих се към вратата. — Ще се помъча да я доведа, колкото мога по-скоро.

— Хей! Тя наистина ли може да разкъса гърлото ми?

— Абсолютно — отвърнах аз и затворих вратата след себе си.

Дванадесета глава

Знаех, че Стиви Рей е отишла в павилиона на музея „Филбрук“ преди мен. Не я виждах, но усещах миризмата й. Пфу, гадост. Надявах се, че банята и шампоанът ще премахнат вонята, но малко се съмнявах. В края на краищата тя беше мъртва.

— Стиви Рей, знам, че си някъде тук — тихо подвикнах аз. Вампирите имат способността да се движат безшумно и да създават нещо като мехур от невидимост около себе си. Новаците също притежават тази способност, но не е толкова съвършена. Тъй като съм странно надарена новачка, аз се придвижвах доста добре и не можеше да ме види никой, който зяпа през прозореца в три часа след полунощ, например пазачът от охраната на музея. Ето защо бях убедена, че съм невидима в сумрачните приказни владения на музея, но нямах представа дали мога да скрия и Стиви Рей. С други думи, трябваше да я взема и бързо да се махнем оттам.

— Излез! Нося ти дрехи, кръв и най-новия диск на Кени Чесни. — Последното безсрамно добавих като подкуп. Стиви Рей беше влюбена в Кени Чесни. И това не го разбирах.

— Кръвта! — изсъска от храстите покрай външната основа на павилиона глас, който можеше да е на Стиви Рей, ако е настинала или загубила и последната си капка разсъдък.

Заобиколих павилиона и надзърнах в гъстите, но красиво подрязани храсти.

— Стиви Рей?

С горящи в страховито червено очи тя изскочи от храстите и се хвърли към мен.

— Дай ми кръвта!

Боже мой, Стиви Рей приличаше на абсолютно луда за връзване. Бързо бръкнах в чантата, извадих пликчето с кръвта и й го дадох.

— Чакай малко. Тук някъде имам ножици и ще… Издавайки отвратително ръмжене, тя разкъса със зъби пликчето, надигна го и изгълта кръвта. Изстиска и последните капки в устата си и го пусна на земята. Дишаше така, сякаш току-що бе пробягала маратон, и най-сетне ме погледна.

— Гнус, а?

Усмихнах се и направих всичко възможно да не покажа колко съм ужасена.

— Баба все повтаря, че добрите обноски правят човека привлекателен… можеш да кажеш: „Никак не е хубаво, а?“ и да добавиш „благодаря“ следващия път.

— Нуждая се от още кръв.

— Взела съм още четири пликчета. Те са в хладилника в мястото, където ще се настаниш. Тук ли искаш да се преоблечеш, или ще изчакаш, докато отидем там и се изкъпеш? Наблизо е.

— Какви ги говориш? Дай ми дрехите и кръвта.

Очите й вече не горяха в толкова яркочервено, но пак изглеждаше зла и обезумяла. Беше още по-слаба и бледа от предишната нощ. Поех си дълбоко дъх.

— Това трябва да спре, Стиви Рей.

— Сега съм такава. Няма да се променя. — Тя посочи очертанията на полумесеца на челото си. — Тази луна никога няма да стане пълна и аз винаги ще бъда мъртва.

Втренчих се в полумесеца. Избледнял ли беше? Реших, че определено изглежда по-светъл или поне не толкова ясен, а това не беше хубаво. Наистина ме разтърси.

— Ти не си мъртва — заявих аз. Друго не можах да измисля.

— Чувствам се мъртва.

— Е, не изглеждаш добре. И аз изглеждам зле, когато не се чувствам добре. Може би затова се чувстваш зле. — Бръкнах в чантата и извадих каубойските й ботуши. — Виж какво съм ти донесла.

— Обувките не могат да оправят света.

Стиви Рей и Близначките биха поспорили по този въпрос и в гласа й донякъде прозвуча част от предишното раздразнение.

— Близначките твърдят друго.

Познатият тон в гласа й отново стана безизразен и студен.

— Какво биха казали Близначките, ако ме видят?

Вгледах се в червените й очи.

— Ще кажат, че ти е необходима баня и промяна в отношението, но ще бъдат и невероятно щастливи, че си жива.

— Не съм жива. Това се опитвам да те накарам да разбереш.

— Стиви Рей, няма да го разбера, защото ти вървиш и говориш. Изобщо не приличаш на мъртвец. Мисля, че си се променила. Не както аз се променям и се превръщам във възрастен вампир. Промяната в теб е различна и по-мъчителна, отколкото онова, което става с мен. Затова преживяваш всичко това. Моля те, дай ми шанс да ти помогна. Не можеш ли да се опиташ да повярваш, че всичко ще се оправи?

Дадох й отговора, който чувствах дълбоко в душата си, и в същия миг разбрах, че съм взела правилното решение.

— Сигурна съм, че ще се оправиш, защото съм убедена, че Никс все още те обича и е допуснала това да се случи с теб поради някаква необяснима все още за мен причина.

Надеждата, която блесна в червените й очи, беше болезнена за гледане.

— Наистина ли мислиш, че Никс не се е отказала от мен?

— Нито Никс, нито аз. — Без да обръщам внимание на миризмата й, аз я прегърнах. Тя не ми отвърна със същото, но не ме и захапа за шията, затова реших, че бележим напредък. — Хайде. Мястото, което ти намерих, е малко по-нататък по улицата.