Изгубената армия на Камбиз

След един километър кортежът стигна до объркана плетеница от кръстовища и надлези. Челните мотоциклети забавиха, пуснаха сирените си и внимателно поведоха лимузината през асфалтовия лабиринт, за да я изведат на един надлез, където задръстването не беше толкова тежко. Кортежът набра скорост и пое по пътя за летището. Двамата мотоциклетисти отзад се приближиха един до друг и започнаха да си говорят нещо.

Взривът беше внезапен и толкова тих, че в първия момент дори не стана ясно, че е взрив. Чу се приглушен звук и свистене, лимузината подскочи и се блъсна в бетонната стена на надлеза. Едва когато се чу втори, по-силен гръм и изпод лимузината изригнаха пламъци, се разбра, че не става дума за пътно произшествие.

Мотоциклетите се заковаха на място. Предната врата на лимузината се отвори и отвътре изскочи с крясъци шофьорът — дрехите му горяха. Двама от мотоциклетистите го загасиха с кожените си якета; другите двама се опитваха да стигнат до задните врати, иззад които се чуваше трескаво думкане на юмруци. Облак черен дим обгърна лимузината и изпълни въздуха със смрад на горящ петрол и гума. Колите забавяха и спираха, шофьорите им зяпаха сцената. Флагчето на райета и звезди на предния калник избухна в пламъци и след миг се превърна в пепел.

2

Западната пустиня, седмица по-късно

— Скапаняк! — възкликна весело шофьорът, когато тойотата 4×4 превали билото на хълма и увисна на върха като тромава бяла птица, преди да поеме надолу по стръмното. За миг изглеждаше, сякаш шофьорът ще изгуби контрол над волана, и колата се наклони под опасен ъгъл, но той я овладя, стигна до края на склона, натисна газта до дупка и пое към следващата дюна.

— Скапан педал!

Продължи така още двайсет минути. От стереото на джипа гърмеше музика, русата му коса се вееше. Накрая стигна до един висок пясъчен хребет и изгаси двигателя. Дръпна още веднъж от джойнта, взе бинокъла и излезе от колата. Пясъкът изхрущя под ботушите му.

Пустинята беше зловещо тиха, въздухът беше плътен от жега, бледосиньото небе беше надвиснало отгоре. Той постоя малко, взрян в неугледния колаж от дюни и пясък, докъдето му виждаха очите, странен, неземен пейзаж, безжизнен и неподвижен, след което дръпна още веднъж от джойнта, вдигна бинокъла и го насочи на североизток.

На хоризонта се виждаше хълм във формата на полумесец със зелен оазис в подножието от единия до другия край. Малки бели селца се гушеха сред палмовите горички и солените езера, а голямото струпване на бели сгради в западния край на оазиса бележеше малък град.

— Сива — усмихна се мъжът и издиша облак дим през носа си. — Слава богу.

Постоя така още няколко минути, като местеше бинокъла наляво и надясно, после се качи в джипа и запали двигателя. Оглушителните звуци на стереото пак се разнесоха над пясъците.

След около час стигна до оазиса. Пясъкът под колелата на джипа се смени с черен път. Отдясно се извисяваха три радио мачти и една водонапорна кула от бетон. Глутница кучета се хвърли към джипа с яростен лай.

— Ей, здрасти! — Той се разсмя, натисна клаксона и завъртя волана наляво и надясно. Гумите вдигнаха облак прах и кучетата се разбягаха.

Отмина двойка сателитни антени и някакъв импровизиран военен лагер, след което излезе на асфалтирано шосе, което го отведе до центъра на голямото селище, което беше видял от билото на хълма: град Сива.

В града не цареше кой знае какво оживление. Две теглени от магарета каруци трополяха по пътя, а на площада няколко жени се бяха скупчили край една прашна сергия за зеленчуци, закрили лицата си със сиви памучни шалове. Всички останали се бяха изпокрили от обедната жега в домовете си.

Той спря под едно скално възвишение, покрито с порутени сгради, взе един хартиен плик от задната седалка, слезе от джипа и тръгна през площада. Не си даде труд да заключи колата. Спря пред смесения магазин, бързо каза нещо на собственика, подаде му една бележка и няколко банкноти, кимна към тойотата и после тръгна по една странична уличка и влезе в една занемарена сграда с надпис „Хотел «ДОБРЕ ДОШЛИ»“. Щом прекрачи прага, мъжът зад рецепцията скочи и с радостен вик се затича да го поздрави.

— Доктор Джон! Върна се! Толкова се радвам да те видя!

Говореше на берберски и младият мъж му отвърна на същия език.

— И аз се радвам да те видя, Якуб. Как си?

— Добре. А ти?

— Мръсен съм — каза младият мъж и почна да изтупва праха от тениската си с надпис „Обичам Египет“. — Трябва да се изкъпя.

— Разбира се, разбира се. Знаеш къде са душовете. Е, няма топла вода, ама пък студената е колкото искаш. Мохамед! Мохамед!

От страничната стаичка излезе едно момче.

— Доктор Джон се върна. Донеси му хавлия и сапун да се изкъпе.

Момчето се отдалечи — шляпаше с чехлите си по застлания с плочки под.

— Гладен ли си? — попита Якуб.

— Ужасно. От два месеца съм на консервиран боб и сардини. Ден и нощ сънувах пилето с къри на Якуб.

Мъжът се разсмя.

— Искаш ли и пържени картофи с пилето?

— Искам пържени картофи, искам мек хляб, искам студена кола, искам всичко, което можеш да ми дадеш.

Мъжът се разсмя още по-силно.