Изгубената армия на Камбиз

Намериха тялото му след два месеца. Или поне останките от тялото му, изпечени до неузнаваемост в изгорелия джип. Група туристи на пустинно сафари се бяха натъкнали на следите на катастрофата на петдесет километра югоизточно от Сива, в подножието на една дюна — смачкана купчина метал и вътре нещо, наподобяващо човешки останки. Очевидно джипът се беше преобърнал, докато бе изкачвал дюната, въпреки че тя не беше особено стръмна, но по-любопитни бяха следите от друго превозно средство. Тялото беше толкова неузнаваемо, че бе разпознато със сигурност едва след като от Щатите пратиха зъболекарския картон.

3

Лондон, четиринайсет месеца по-късно

Доктор Тара Мъдрей отмахна кичура медночервена коса от очите си и продължи по висящата пътека. Лампите напичаха жестоко и на гладкото й бледо чело изби пот. Отдолу през отворите за проветряване на контейнерите се виждаха змиите, но тя им обръщаше точно толкова внимание, колкото те на нея.

Работеше в терариума повече от четири години и първоначалният й жив интерес към обитателите му отдавна се беше изпарил.

Мина покрай скалния питон, южноафриканската усойница, персийската пепелянка, габонската пепелянка и накрая спря пред черновратата кобра. Тя се беше свила на кълбо в единия ъгъл на контейнера си, но вдигна глава, разцепеният й език затрепка и масленокафявото й тяло се заклати наляво-надясно като метроном.

— Здрасти, Джоуи — каза Тара и остави на пътеката кутията и змийската кука, които носеше. — Как си днес?

Змията се надигна любопитно към капака. Тара си сложи дебели кожени ръкавици и предпазни очила, защото кобрата можеше да плюе отрова и често го правеше.

— Добре, красавецо — каза тя и взе куката. — Време е за лекарството ти.

Наведе се, свали капака на контейнера и отстъпи, когато главата на змията, с леко разтворена качулка, се изравни с нейната. С едно-единствено обиграно движение тя грабна дръжката на кутията, вдигна змията с куката, като през цялото време пазеше очите си, пусна кобрата в кутията и затвори капака. От вътрешността се чу търкане не змийска кожа в стените на кутията. Змията изследваше новото си обкръжение.

— За твое добро е, Джоуи — каза Тара. — Хайде, не се ядосвай.

Черновратата кобра беше единствената змия от колекцията, която не харесваше. С другите, дори с тайпана2, не изпитваше никакво притеснение. Кобрата обаче всеки път я изнервяше. Беше коварна и агресивна и имаше отвратителен характер. Преди година я беше ухапала, докато я изваждаше от контейнера й, за да почисти. Беше я хванала прекалено далеч от главата и тя беше успяла да я клъвне по голата ръка. За щастие ухапването беше сухо, без отрова, но въпреки това й се беше отразило доста зле. Вече десет години работеше със змии и нито една не я беше хапала. Оттогава се отнасяше към кобрата с крайна предпазливост и когато се налагаше да я вади, винаги си слагаше ръкавици, нещо, което не правеше с другите змии. Провери дали капакът на кутията е затворен добре, вдигна я и се върна по пътеката, слезе внимателно по стъпалата, мина по коридора и стигна до кабинета си. Долови мърдането на змията в контейнера и забави крачка, за да не го люлее прекалено силно. Нямаше смисъл да я дразни повече от необходимото.

В кабинета я чакаше помощничката й Александра. Двете извадиха кобрата от кутията и я сложиха на една скамейка. Александра я държеше изпъната, за да може Тара да я прегледа.

— Вече трябваше да й е минало — въздъхна тя и опипа средата на кобрата, където люспите бяха омекнали и капеха.

— Непрекъснато се трие в камъка. Предлагам да извадим всичко от контейнера й, докато се излекува.

Тя извади шише антисептичен разтвор от шкафа и започна внимателно да почиства раната. Змията съскаше, втренчила злобно черните си очи в нея.

— Кога ти е полетът? — попита Александра.

— В шест — отвърна Тара и погледна часовника на стената. — Тръгвам веднага щом свършим.

— Що и моят баща не живееше в чужбина. Така отношенията ни щяха да са много по-екзотични.

Тара се усмихна.

— Алекс, отношенията с баща ми могат да се опишат по много начини, но „екзотични“ не влиза в списъка… Пази се от главата й.

Почисти инфектираното място, изстиска малко крем на пръста си и намаза раната.

— Докато ме няма, трябва да се почиства през ден. Давай му антибиотика до петък. Не искам целулитът да се разпростре.

— Просто вземи самолета и се забавлявай.

— Ще се обадя към края на седмицата да проверя дали няма някакви усложнения.

— Би ли престанала да се тревожиш? Всичко ще е наред. Ако щеш вярвай, но зоологическата градина ще оцелее две седмици и без теб.

Тара се усмихна. Александра беше права. Прекалено много се вживяваше в работата си. Порок, който беше наследила от баща си. Това щеше да е първата й свястна отпуска от две години и трябваше да я изкара като хората. Тара стисна ръката на помощничката си.

— Извинявай. Прекалих.

— Исках да кажа, че няма да липсваш на змиите. Те нямат чувства.

Тара се направи на обидена.

— Как смееш да говориш така за дечицата ми! Те ще плачат за мен ден и нощ, докато ме няма.