Изгубената армия на Камбиз

И двете се разсмяха. Тара взе змийската кука и с помощта на Алекс върна кобрата в кутията.

— Ще можеш ли да го върнеш в контейнера?

— Разбира се — каза Александра. — Хайде тръгвай.

Тара взе палтото и каската си и се запъти към вратата.

— Антибиотика до петък, нали запомни?

— Тръгвай, по дяволите.

— И да не забравиш да му извадиш камъка.

— За бога, Тара.

Александра грабна някакъв парцал и го метна по нея. Тара се наведе, разсмя се и се отдалечи по коридора.

— И да не забравиш да си сложиш очилата, като го пъхаш обратно — извика през рамо. — Знаеш колко е гаден, след като сме го мазали с лекарството!

Следобедното задръстване си го биваше, но тя се промъкна умело на мотопеда си, прекоси Темза по моста Воксхол и натисна газта до дупка последните няколко километра до Брикстън. От време на време си поглеждаше часовника. Полетът й беше след три часа, а тя още не си беше събрала багажа.

— Мамка му — измърмори под нос.

Живееше сама в голям приземен апартамент до Брокуел Парк. Беше го закупила преди пет години с парите, останали от майка й, и най-добрата й приятелка Джени се беше нанесла в излишната стая в качеството на квартирант.

Няколко години двете бяха водили безгрижен бохемски живот, с безброй купони, безброй гаджета и без да приемат нищо на сериозно. След това Джени се беше запознала с Ник и след няколко месеца се беше преместила да живее при него, като остави Тара да се оправя сама с апартамента. Вноските по ипотеката бяха съсипващи, но Тара не взе друг квартирант. Беше й приятно да разполага със самостоятелно жилище. Понякога се чудеше дали някога ще може да заживее с мъж, както беше направила Джени. Преди много години имаше такъв мъж, но всичко беше приключило отдавна. Като цяло беше щастлива в компанията на самата себе си.

Апартаментът беше безобразно разхвърлян. Тя си наля чаша вино, сложи диск на Лу Рийд в уредбата, влезе в кабинета и натисна бутона за прослушване на телефонния секретар. Металически дамски глас обяви: „Имате шест съобщения“.

Две бяха от Найджъл, стар приятел от университета. С първото я канеше на вечеря в събота, а с второто отменяше поканата, защото се беше сетил, че тя щеше да пътува. Имаше едно от Джени, с което я предупреждаваше да не се качва на камили, защото водачите им всичките били извратеняци, едно от училището, където трябваше да изнесе лекция за змиите, и едно от Хари, брокер, който я преследваше от два месеца и на чиито обаждания тя така и не отговаряше. Последното съобщение беше от баща й.

— Тара, дали не можеш да ми донесеш малко свястно уиски? И вестник „Таймс“. Ако има нещо, обади се. Ще те чакам на летището. Аз, ъъ… много искам да те видя. Да, ъъ… наистина много искам да те видя. Довиждане.

Тя се усмихна. Говореше сковано, както винаги, когато се опиташе да каже нещо мило. Подобно на повечето академици, професор Майкъл Мъдрей се чувстваше у дома си само в света на идеите. Емоциите му пречеха да мисли ясно. Точно затова се бяха разделили с майка й. Защото той не можа да се пребори с нейната потребност от чувства. Дори когато тя почина преди шест години, той беше положил усилия, за да покаже някаква емоция. На погребението беше останал отзад, сам, безизразен, зареян в собствените си мисли, след което си беше тръгнал веднага, за да изнесе лекция в Оксфорд.

Виното й свърши и тя влезе в кухнята, за да си налее втора чаша. Знаеше, че трябва да подреди апартамента, но се задоволи само да изнесе боклука и да измие чиниите, след което влезе в спалнята, за да си събере багажа.

Не беше виждала баща си почти от година, от последното му идване в Англия. От време на време се чуваха по телефона, но разговорите им бяха по-скоро функционални, отколкото сърдечни. Той й разказваше за новите обекти, които бил разкопал; тя му разправяше дребни клюки за приятелите и работата си. Разговорите рядко продължаваха повече от пет минути. Всяка година той й изпращаше картичка за рождения ден и всяка година картичката пристигаше с една седмица закъснение.

Затова се беше изненадала, когато миналия месеци се беше обадил и я беше поканил да постои известно време при него. Живееше в чужбина от пет години и за пръв път я канеше да го посети.

— Сезонът почти свършва — беше й казал. — Защо не дойдеш за малко? Ще спиш в къщата на обекта и тъкмо ще ти покажа някои разкопки.

Първата й реакция беше тревога. Той беше стар, доста прехвърлил седемдесетте, и сърцето му беше слабо, поради което непрекъснато пиеше лекарства. Да не би да искаше да й каже, че здравето му се влошава и че иска да се одобрят преди края? Когато го беше попитала обаче, той категорично беше заявил, че е в идеално здраве и просто си мислел, че било редно баща и дъщеря да прекарат известно време заедно. Това не беше в стила му и тя се беше отнесла доста подозрително, но в крайна сметка беше решила какво пък, по дяволите, и си беше резервирала билет. Когато му се обади, за да каже кога пристига, й се стори, че той се зарадва съвсем искрено.

— Чудесно! — беше казал. — Ще бъде като в доброто старо време.