Изгубеният град

— За какво беше това? — попита Остин, когато тя се скри зад ъгъла.

Скай плесна с ръце и ги потри.

— Планът ми проработи! Нарочно заговорих за оръжията, за да привлека вниманието й. А като захапа кукичката, я издърпах. Кърт, нали сам каза, че семейство Фошар е ключът към загадката на ледника и нападението в магазина на Дарне? Не можем да си тръгнем с празни ръце. Какъв е проблемът?

— Че може би си в опасност! Това е проблемът. Ти зяпна пред портрета на Жул. Мадам Фошар знае, че си виждала шлема.

— Това не влизаше в плана. Наистина се слисах, като го видях да носи шлема, който изнесох от ледника. Виж, аз съм готова да рискувам. Освен това маскен бал звучи забавно. Тя няма да посмее да направи нищо, докато наоколо има гости. Изглежда толкова мила, изобщо не е ламята, която очаквах.

Остин не беше убеден. Мадам Фошар наистина изглеждаше очарователна жена, но той подозираше, че всичко това е театър. Беше забелязал облака, който премина през лицето й, когато Скай видя портрета. Не археоложката, а мадам Фошар пусна кукичката и ги издърпа с въдицата. В главата му мигаха предупредителни лампички, но той се насили да се усмихне. Не искаше да тревожи Скай.

— Да се огледаме — предложи той.

Отне им близо час да обходят първия етаж. Сградата се простираше на няколко акра, но видяха предимно коридорите. Всички врати бяха заключени. Докато вървяха из този лабиринт, Остин се опитваше да запомни разположението. Накрая стигнаха до вестибюла пред входната врата. Безпокойството му нарастваше.

— Странно — каза той. — Дом като този изисква голяма поддръжка, а аз не видях никого, с изключение на двамата Фошар и прислужника, който ни донесе водата.

— Да, наистина — съгласи се Скай. Тя натисна дръжката на входната врата и се усмихна. — Виж, страхливко. Можем да си тръгнем, когато поискаме.

Излязоха на терасата и тръгнаха към портата. Подвижният мост си беше още на мястото, но желязната решетка на портата беше спусната. Остин се подпря на железните прътове и погледна навън.

— Няма да е скоро — каза той с мрачна усмивка.

„Ролс Ройс“-ът беше изчезнал от алеята.

13

„Алвин“ се вдигна като чайка върху вълна, а после полетя надолу. Свободното падане приключи със силен удар на метал в метал, от който всичко се разтресе и тримата души в него излетяха от местата си. Пол се опита да избегне сблъсъка с Гамей и слабичката Санди, но двуметровото му тяло не беше пригодено за акробатични изпълнения и той се размаза в херметичната преграда. Когато звездите пред очите му най-после изчезнаха, той видя лицето на Гамей, надвесено над него. Изглеждаше притеснена.

— Добре ли си? — попита тя с угрижен глас.

Той кимна. Надигна се и внимателно попипа главата си с пръсти. Болеше го, но нямаше кръв.

— Какво стана? — попита Санди.

— Не знам. Ще погледна.

Мъчейки се да потисне лошото предчувствие, Пол изпълзя до илюминатора. За миг се почуди дали не халюцинира заради удара по главата. Срещу себе си видя намръщено мъжко лице. И мъжът го видя. Почука на акрилното прозорче с дръжката на пистолета си и вдигна палец нагоре. Смисълът беше ясен: отворете люка.

Гамей беше притиснала лице в другия илюминатор.

— Тук има един голям грозник — каза тя, — и носи пистолет.

— От тази страна също — отвърна Пол. — Искат да излезем.

— Какво ще правим? — попита Санди.

Някой започна да тропа силно по корпуса.

— Посрещаните ни губят търпение — рече Гамей.

— Виждам — каза Пол, — и ако не измислим как да превърнем „Алвин“ в бойна подводница, ще трябва да правим, каквото кажат.

Той се протегна и отвори люка. Вътре нахлу топъл влажен въздух и в кръглия отвор се появи същото лице, което видя през люка. Мъжът му махна с ръка и се отдръпна. Траут провря глава и рамене в отвора и видя, че батискафът е обграден от шестима въоръжени мъже.

Той бавно излезе върху корпуса. Санди го последва и кръвта се дръпна от лицето й, когато видя непознатите. Замръзна на място, но Гамей чакаше да излезе и Пол й помогна да седне до него.

„Алвин“ се намираше в ярко осветено помещение, голямо колкото паркинг за три коли. Във въздуха се носеше силна миризма на море. От корпуса се стичаше вода и капеше в малки локвички на пода. Някъде в далечината се чуваше приглушено бръмчене на мотори. Пол предположи, че се намират в трюма на огромна подводница. В единия край на помещението стените се извиваха и образуваха нещо като голяма механична уста. Подводницата явно беше погълнала батискафа като скарида.

Един от мъжете натисна ключ на стената и от другата страна срещу устата се отвори врата. Той им посочи натам с цевта. Пленниците минаха през вратата и се озоваха в по-малка зала, която приличаше на фабрика за роботи. На стената висяха поне дузина „лунни скафандри“, чиито дебели ръце завършваха с механични щипки. От работата си в НАМПД Пол знаеше, че това са батискафи с човешка форма, предназначени за продължителни гмуркания на голяма дълбочина.