Изгубеният град

Маклийн погледна към пазача да види дали е забелязал избухването й. Онзи обаче се облягаше на стената с отегчено, разсеяно изражение. Маклийн махна с ръка, за да привлече вниманието му, и посочи към една врата. Пазачът се прозина и кимна в знак на съгласие. Маклийн ги поведе натам. Озоваха се в стая, пълна с големи кръгли пластмасови съдове.

— Тук можем да говорим — каза тихо той. — Това са контейнерите, в които се съхранява биологичният материал.

— Имат огромен капацитет! — не се сдържа Гамей.

— Трудно е да се поддържат организмите живи, далеч от естествената им среда. Затова взимат и част от колоните. Докато се върнем на сушата, съвсем малка част от събрания материал ще остане използваем.

— Суша ли казахте?

— Да, събраните организми се обработват в лаборатория на един остров. Периодично пътуваме до там, за да разтоварим резервоарите. Не съм сигурен къде се намира острова.

Маклийн забеляза, че пазачът ги гледа.

— Съжалявам! Бавачката излезе от летаргията си. Ще трябва да продължим разговора друг път.

— Бързо ми кажете за острова. Това може да е единственият ни шанс за бягство.

— За бягство ли? Никакъв шанс!

— Винаги има шанс! Как изглежда този остров?

Маклийн видя, че пазачът се приближава, и сниши глас, от което думите му прозвучаха още по-злокобно:

— По-зле от всичко, родено от въображението на Данте.

Остин обходи с поглед стръмните стени и здравите бойници, обграждащи замъка Фошар, и изпита огромно уважение към майсторите, които бяха редили тежките блокове. Възхищението му обаче не трая дълго, защото ясно осъзна, че ефективната конструкция, предназначена да държи натрапниците на разстояние, също толкова добре пречи и на тези вътре да излязат.

— Е, какво мислиш? — попита Скай.

— Така щеше да изглежда „Алкатраз“, ако се намираше на сушата.

— Какво ще правим?

Той я улови под ръка.

— Ще продължим разходката си.

14

При условие, че металната решетка затваряше портата, а и колата им я няма, Остин и Скай нямаха много възможности за избор. Те продължиха да се разхождат в двора на замъка като туристи на почивка. От време на време спираха да си побъбрят, после продължаваха. Искаха с небрежното си поведение да заблудят всеки, който евентуално ги наблюдава.

Коралово сините очи на Остин обаче внимателно търсеха слаби места в укреплението. Мозъкът му запаметяваше всеки дребен детайл. Когато завършиха обиколката и се върнаха там, откъдето тръгнаха, той вече можеше да начертае точен план на целия комплекс.

Скай спря пред решетката от ковано желязо, препречваща тясното стълбище към бойниците, и я разтърси.

— Ще ни трябват криле, за да прехвръкнем над тези стени — отбеляза тя.

— Оставих моите на химическо — пошегува се Остин. — Ще трябва да измислим нещо друго. Да влезем вътре и да се огледаме.

Емил Фошар ги посрещна на терасата. Усмихна се широко и каза:

— Насладихте ли се на обиколката?

— Вече никой не строи така — отвърна Остин. — Между другото, забелязахме, че колата ни я няма.

— А, да, преместихме я, за да освободим място за гостите, които очакваме. Ключовете бяха на таблото. Ще ви я върнем, когато си тръгвате. Надявам се, че не възразявате.

— Не, разбира се — ухили се Остин, — благодаря, че ми спестихте маневрите.

— Чудесно! Да влезем вътре. Гостите ще дойдат всеки момент.

Емил ги въведе в замъка и след като се качиха по широкото стълбище до верандата на втория етаж, им показа две съседни стаи за гости. Тази на Остин всъщност се оказа малък апартамент със спалня, баня и дневна в бароков стил, с тежък плюш и позлатени елементи, които напомняха на викториански бардак.

На леглото, покрито с балдахин, лежеше костюмът му. Почти му беше по мярка, опъваше му само в раменете. Остин се преоблече и хвърли един поглед в голямото огледало. После почука на вратата, свързваща апартамента му с този на Скай. Тя открехна и надникна. Като видя Остин в костюма на шут с бели и черни квадрати и шапка със звънче, тя избухна в смях.

— Мадам Фошар има по-силно чувство за хумор, отколкото очаквах!

— Едно време учителите все ми се караха, че се държа като шут. Я да те видим тебе.

Скай влезе в стаята и се завъртя бавно като манекенка на сцена. Беше облечена в тясно черно трико което подчертаваше всички извивки на тялото й. На ръцете и краката си имаше пухкави пантофи и ръкавици, а на главата — лента с две заострени ушички.

— Какво мислиш? — попита тя, като направи още един пирует.

Остин я гледаше с несдържана мъжка възхита.

— Иде ми да измяуча.

На вратата леко се почука. Беше прислужникът Марсел. Той изгледа Скай като лъв, зърнал примамлива плячка, после дребните му очички се преместиха към Остин и устните му се разтегнаха в презрителна усмивка.

— Гостите пристигат — съобщи той с глас, напомнящ на изсипващ се от лопата чакъл. — Мадам Фошар помоли да ви заведа в оръжейната, където ще бъдат поднесени коктейлите и вечерята. — Гангстерският му тон рязко контрастираше с официалния му вид на иконом.